— За скъпото ми момиче — каза той шеговито, но аз тутакси забелязах нещо в очите му, бегъл, гузен поглед, който ме накара да замръзна на място. — Не, не — продължи Хенри, щом тръгнах към леглото, — постой малко с мен. Седни на коляното ми, докато си изпиеш млякото, както правеше преди.
Той млъкна и аз отново забелязах онова бегло изражение, скрито зад широка усмивка.
— Ще настина — казах. — Освен това не ми се пие мляко, боли ме глава.
— Не се инати — посъветва ме Хенри. — Ще запаля огън, ще капна малко лауданум в млякото ти и много скоро ще се оправиш — той посегна към шишето над камината.
— Не! Вече взех няколко капки — възпротивих се аз, но Хенри не обърна никакво внимание на възражението ми. Капна три капки лауданум в млякото и ми подаде чашата.
— Хенри…
— Не ме наричай така! — шеговият тон тутакси изчезна, подносът с чашата и бисквитите трепна и млякото се разплиска. Хенри забеляза това, но нищо не каза; аз обаче видях как присви устни, защото мразеше да се разлива и да се цапа каквото и да било, но гласът му прозвуча тихо: — Непохватно момиче! Хайде, не ме карай да се ядосвам. Изпий си млякото като послушно момиче и после ще поседиш на коляното ми.
Аз направих опит да се усмихна.
— Да, господин Честър.
Той продължи да стиска устни, докато изпих цялото мляко, после се успокои. Небрежно остави подноса на пода и ме прегърна. Аз се помъчих да се отпусна, скована от тежестта на несмилаемото топло мляко в стомаха ми. Зави ми се свят и почувствах как стотиците следи от ръцете на Моуз изгарят тялото ми, крещят от гняв и погнуса заради наглите докосвания на този омерзителен мъж. Реакцията на тялото ми най-сетне изказа онова, което умът ми се боеше да признае: че мразя човека, за когото съм се омъжила и с когото съм обвързана по закон и дълг. Мразя го.
— Успокой се — прошепна той и пръстите му запълзяха по гръбначния ми стълб, който изпъкваше през ленената нощница. — Доброто ми момиче. Сладката ми Ефи.
И когато с алчни и треперещи ръце започна да разкопчава копчетата на нощницата ми, аз потънах във вълна от омерзение и пасивно се оставих на ласките му, като не спирах да се моля на дивия езически бог, който Моуз бе пробудил в мен, всичко да свърши по-бързо и Хенри да се махне, за да се хвърля в кладенеца на лауданума и да излича спомена за противните му гузни прегръдки.
Събудих се сякаш от дълбок припадък и щом видях как дневната светлина се процежда през завесите на стаята ми, със залитане станах от леглото и отидох да отворя прозорците. Въздухът беше свеж и влажен, аз протегнах ръце към слънцето и почувствах как треперещите ми крайници отново се изпълват със сила. Измих грижливо цялото си тяло и след като облякох чисто бельо и сива фланелена рокля, се почувствах достатъчно уверена, за да сляза на закуска. Нямаше още седем и половина, Хенри ставаше късно и едва ли щеше да е слязъл, така че аз имах достатъчно време да си възвърна самообладанието след случилото се предишната нощ — по-добре беше Хенри да не разбере как се чувствам, да не види каква власт има върху мен.
Таби беше приготвила яйца с шунка, но аз не можах да хапна нищо. Пийнах малко горещ шоколад — по-скоро заради Таби, отколкото заради себе си, защото не исках да каже на Хенри, че се чувствам зле. Затова отпивах от шоколада, застанала до прозореца със сборник стихотворения в ръце в очакване слънцето да изгрее. Хенри се появи в осем, облечен в строги черни дрехи, сякаш щеше да ходи на църква. Мина покрай мен, без да каже и дума, седна на масата, разгърна „Морнинг Поуст“ и щедро си сипа шунка, яйца, препечени филийки и бъбречета. Започна да се храни безшумно — единственият звук идваше от шумоленето на хартия — и като остави почти цялата храна непокътната, стана, грижливо сгъна вестника и ме погледна.
— Добро утро — казах аз кротко и обърнах страницата на книгата си.
Хенри не отговори, само присви устни — винаги правеше така, когато беше ядосан или когато някой му противоречеше. Каква беше причината за яда му — не можех да предположа, но той често менеше настроенията си и аз отдавна вече не се опитвах да го разбера. Хенри пристъпи към мен, погледна каква книга чета и се намръщи.
— Любовна лирика — каза той с горчивина. — При цялото образование, което така щедро съм ви дал, госпожо, не би следвало да пилеете здравия разум, даден ви от Бог, в четене на подобна мерзост!
Аз побързах да затворя книгата, но вече беше късно.
— Не ти ли дадох всичко, което искаше? Липсвали ли са ти някога рокли, пелерини и шапки? Не бдях ли над теб, когато беше болна, не търпях ли меланхолиите ти, истериите ти, главоболията ти? — горчивият му тон стана писклив, рязък като струна на пиано.