Аз кимнах предпазливо.
— Любовна лирика! — възкликна Хенри. — Значи всички жени сте еднакви, така ли? Няма ли поне една жена, неопетнена от покварата на целия ви род? „Мъж намерих един от хиляда, но жена между всички тях не намерих.“ Нима съм толкова лош учител, след като ученичката, която съм смятал за най-недокосната от слабостите на своя пол, си губи времето в капризни съзерцания? Дай ми книгата! — той взе книгата от ръцете ми и победоносно я хвърли в огъня. — Разбира се — добави злобно, — майка ти е проста жена, отдадена на суетата на модния свят. Предполагам, че изобщо не те е възпитавала. А баща ти? Представям си какъв свещеник е бил, след като ти е позволявал да пълниш главата си с измишльотини. Сигурно е смятал тези опасни брътвежи за романтични.
Знаех, че трябва да си замълча, за да избегна скандала, но още бях изпълнена с отвращение от предишната нощ и като гледах как книгата ми със стихове на Шели, Шекспир и Тенисън се гърчи в пламъците, почувствах как ме обзема силен, опустошителен гняв.
— Баща ми беше добър човек! — заговорих аз с ожесточение. — Понякога чувствам, че идва при мен, наблюдава ме. Наблюдава ни двамата заедно.
Видях как Хенри се вцепени.
— Чудя се какво ли си мисли — продължих с по-тих глас. — Чудя се какво ли вижда.
Лицето на Хенри се сви в юмрук и аз неудържимо закрещях:
— Как се осмеляваш да гориш книгите ми! Как се осмеляваш да ми четеш проповеди и да се държиш с мен като с дете! Как можеш, след като снощи… — стиснах зъби и млъкнах, едва успяла да задържа тайната на омразата си в себе си.
— Снощи… — промърмори той тихо.
Аз предизвикателно вирнах глава.
— Да!
Хенри знаеше какво имам предвид.
— Не съм светец, Ефи — каза той примирено. — Знам, че съм слаб като всеки мъж. Но ти — ти! — ме тласкаш към това. Аз се опитвам да те опазя чиста, Бог ми е свидетел, опитвам се. Снощи всичко стана по твоя вина. Видях как ме гледаш, докато си решиш косата, видях руменината на бузите ти. Ти беше решила да ме съблазниш и аз проявих слабост, поддадох се. Но въпреки това те обичам, затова се опитвам да те опазя чиста и невинна, каквато беше при първата ни среща в парка — той се обърна към мен и хвана ръцете ми. — Ти приличаше на ангел. Още тогава предположих, че си изпратена да ме изкушиш. Знам, че вината не е твоя, Ефи — такава е природата ти, Бог е направил жените слаби, порочни и измамни създания. Но ти си длъжна да се бориш, да се отречеш от греха заради мен и да пуснеш Бог в душата си. О, наистина те обичам, Ефи! Не се противи на чистотата на моята любов. Приеми я, подчини ми се, както би постъпила с един любящ баща. Довери се на по-дълбокото ми познаване на света и ме уважавай, както уважаваш бедния си мъртъв баща. Ще го направиш ли?
Хенри стисна ръцете ми, надникна втренчено в лицето ми и силата на годините покорство ме принуди да кимна смирено.
— Послушно момиче. Сега трябва да ме помолиш за прошка, задето си съгрешила с гнева си, Ефи.
В първата секунда се поколебах, потърсих в себе си бунта, безсрамието, увереността, които бях изпитала с Моуз на гробището. Но от всичко това нямаше и следа, както и от краткия миг на упорство; и аз се почувствах слаба, очите ми се напълниха със сълзи.
— Простете ми. Простете ми, че бях груба с вас, господин Честър — промърморих и сълзите потекоха по бузите ми.
— Добро момиче — победоносно каза той. — Какво, пак ли плачеш? Хайде стига. Виждаш ли, че съм бил прав за тези стихотворения — правят те унила и меланхолична. Избърши очите сега, а аз ще помоля Таби да ти донесе лекарството.
Половин час по-късно Хенри беше излязъл и аз лежах в леглото си със сухи очи, но натежала от апатично отчаяние. Шишето с лауданум стоеше на масичката до леглото ми и за миг ми хрумна да извърша най-големия от всички грехове, греха срещу Светия Дух. Ако не беше Моуз и съзнанието за любовта и омразата в сърцето ми, сигурно щях да извърша най-хладнокръвното самоубийство, защото в онзи миг видях живота си да се изнизва пред очите ми като отражение в панаирджийска зала на кривите огледала, видях лицето си на младини, на средна възраст, в старческа възраст, наредено в картини по стените на къщата на Хенри като мрачни трофеи, с които той отнемаше все повече и повече от душата ми. Прииска ми се да разкъсам кожата си, да освободя създанието, което танцуваше голо под светлите лъчи… Ако не беше Моуз, щях да го извърша, и на драго сърце.
12
Отбих се в клуба „Какаово дърво“ за късна закуска — не можех да ям, докато Ефи се взираше в мен с онези мрачни, обидени очи, сякаш бях виновен в нещо! Тя нямаше представа какви жертви правя за нея, какви мъчения търпя за нейно добро. Не я беше грижа. Единственото, което я интересуваше, бяха гнусните й книги. Присвивах очи над вестника и се мъчех да се съсредоточа, но не можех да чета гъсто изписаните страници: от тях изплуваше лицето й, извивката на устните й, очите й, ужасеното изражение, което изкриви чертите й, когато я целунах…