Гробът й бе изкопан в двора на църквата точно до входа, за да може баща ми да го вижда, когато посреща енориашите си. Често се питах как такъв суров, богобоязлив човек е решил да се ожени за толкова изящно светско създание. Предположението, че би могъл да изпитва неподозирани за мен страсти, ме караше да се чувствам неудобно, затова аз пропъждах подобни мисли.
Когато бях на двайсет и пет, баща ми почина. По онова време аз пътувах по света и научих вестта едва когато се прибрах. Разбрах, че през зимата настинал, не обърнал внимание на простудата — той палеше огън в къщата само в най-студените дни, — отказал да се лекува на легло и един ден припаднал в църквата. Хванала го треска и починал, без да дойде в съзнание, оставяйки ми прилично състояние и необяснимото чувство, че сега, когато е мъртъв, може да следи всяка моя стъпка.
Преместих се в Лондон: притежавах известен талант за рисуване и исках да се утвърдя като художник. Там открих Британския музей и Кралската академия и се увлякох по живописта и скулптурата. Бях твърдо решен да стана известен: наех ателие в Кенингтън и прекарах първите пет години в подготвяне на достатъчно материал за изложба. Рисувах предимно алегорични портрети, като заимствах повечето си идеи от Шекспир и класическата митология, предпочитайки маслени бои — това средство бе най-подходящо за детайлната задълбочена работа, която най-много ми допадаше. Един посетител дойде да види картините ми и каза, че стилът ми е „в духа на прерафаелитите“, мнението му ме поласка и аз се заех да подхранвам това сходство, като дори черпех теми от поезията на Росети, макар да чувствах, че като човек поетът е много далеч от онзи тип личност, на която бих искал да подражавам.
Основният ми проблем беше в намирането на подходящи модели, тъй като нямах много приятели в Лондон, а след едно неприятно преживяване край Хеймаркет не се осмелявах да предлагам работа на привидно подходящи за това жени. Не ми беше интересно да рисувам мъже: намирах повече поезия в женските форми, при това в точно определен тип форми. Пусках обяви в „Таймс“, но на около двайсет кандидатки се падаха най-много една-две приблизително хубави и никоя от тях не можеше да бъде определена като „почтена“ жена. Все пак докато мълчаха и не отваряха вулгарните си усти, аз не се оплаквах; затова когато погледна някои от ранните си творби, ми е трудно да повярвам, че паметта не ме лъже и че милоликата Жулиета наистина е имала незаконородено дете или невинната Пепеляшка е била пристрастена към бутилката. В онези дни научих за жените повече, отколкото изобщо някога бих искал да знам. Въпреки красивите им лица, когато слушах приказките им, нецензурните им изрази, нечистите им помисли, аз ги презирах.
Някои от тях се опитваха да ме омайват с евтините си съблазни, но по онова време змията в мен вече беше добре дресирана: аз ходех на църква всяка неделя, денем рисувах в ателието си, а вечер се забавлявах в някой приличен клуб. Имах малък кръг от познати, но и не изпитвах особена потребност от компания. В края на краищата, имах изкуството си. Дори се радвах, че жените нямат власт над мен, че най-после съм победил копнежите на греховната си плът. Подобни мисли са колелото, на което Бог разпъва грешниците, но времето лети бързо, затова трябва да пропусна още три години до мига, когато, трийсет и три годишен, един ясен есенен ден срещнах своята Немезида.
От известно време рисувах деца: винаги беше лесно да се намери хубавичко дете, чиято майка бе съгласна да ми го води за няколко часа на ден. Аз им плащах по шилинг на час и това беше повече, отколкото някои от тези жени печелеха със собствения си труд. И така, разхождах се в парка както обикновено, когато забелязах жена с дете: жената — невзрачна, старомодно облечена в черно, детето — около десетгодишно момиченце с толкова необикновени и поразителни черти, че се спрях да го погледам.
Беше слабичко, загърнато в грозна черна пелерина, сякаш принадлежала на друго дете преди това, но се движеше с изящество, необичайно за момиче на неговата възраст, а косата му имаше най-необичаен цвят, по-близък до бяло, отколкото до златисто, затова за миг ми заприлича на дребна старица, приела облика на дете и открояваща се сред останалите весели румени дечица наоколо. Лицето й бе с остри черти и почти безцветно с изключение на големите дълбоки очи, устните й бяха пълни — необичайно за дете, — но бледи, изражението й беше необикновено трагично.
Веднага разбрах, че трябва да я рисувам: в лицето й личеше безкрайно обещание за изразителност, всяко движение бе шедьовър на завършеността. Щом я видях, осъзнах, че това момиче ще бъде моето спасение: невинността й ме вълнуваше също толкова, колкото и призрачната й красота, и аз със сълзи на очи се затичах след двойката. В първия миг сърцето ми така преливаше от чувства, че не можех да говоря.