Лицето на свети Себастиян бе хладно и безучастно като това на Хенри.
Изведнъж започнах да падам, размахвайки панически ръце, с уста във формата на голямо, безмълвно, ужасено О… но падах нагоре, към високия свод на църквата, и виждах позлатата, резбата и хладния поглед на свети Себастиян… Падането ми забави ход, аз огледах замаяно сведените глави на паството и ужасът ми се смени с възторг и еуфория. Как се бях озовала тук? Дали бях умряла и душата ми неусетно бе напуснала тялото? Сънувах ли? Аз се понесох и затанцувах във въздуха, с писък се завъртях около плешивата глава на проповедника като ангел на върха на игла. Никой не ме чу.
За да изпитам новопридобитата си способност, невидимо се плъзнах по вълната от тъмни глави и докато се носех, осъзнах, че зрението и слухът ми са станали по-остри отпреди: всеки детайл се открояваше с чудна яснота. Всъщност аз виждах думите на проповедника, които се издигаха към небето като дим от фабричен комин. Виждах тъмното паство, току пронизвано от светъл лъч на детско невнимание; когато се вгледах по-отблизо, открих, че някак съм започнала да виждам вътре в хората: същността им прозираше през тях като слънчева светлина през стъклопис. Зад маската на плътта стара жена с кисела физиономия и зъл език сияеше в цветовете на дъгата, дете излъчваше проста радост, млада тъмнокоса жена бе страховит кладенец, пълен с мрак и смърт. Онова, което видях в тъмнокосата жена, ме смрази и аз с всички сили се устремих нагоре.
От височината на свода погледнах собственото си проснато тяло: бледо малко лице, изгубено в тъмната вдлъбнатина на бонето, устните бели, клепачите затворени и посинели като ожулени. Бях готова да изпитам презрение към себе си, такова дребно и слабо девойче. По-добре да гледам господин Честър с неговото строго красиво лице или Уилям с дългите кичури, надвиснали над очите.
— Марта!
Викът отекна в църквата и аз се огледах с любопитство, но никой от богомолците не реагира.
— Марта! — този път гласът прозвуча заповеднически, но свещеникът продължи невъзмутимо проповедта си. Само аз го чух. Погледнах надолу, но видях само сведени глави и кръстосани ръце.
Най-отзад в църквата стоеше жена, вдигнала изпитателен поглед нагоре. Успях да разгледам лицето, изобилието от медни къдрици под екстравагантната златиста шапка, и тогава чух някой да ме вика по име.
— Ефи!
Уилям се беше обърнал към безжизненото ми тяло и след като бе решил, че съм припаднала, се беше заел да развързва връзките на шапката ми. Безплътна, аз наблюдавах с любопитство как рови в чантата ми за амонячните соли. Милият Уилям! Толкова непохватен и искрен. Толкова различен от брат си.
Хенри също стана, с което предизвика вълна на интерес в редицата от хора, седнали на пейката. Устните му бяха свити в сурова линия. Не каза нищо, само ме вдигна до изправено положение и следван от Уилям, ме повлече по пътеката между пейките. Няколко души изгледаха групичката, но останалите просто се спогледаха със снизходителни усмивки и отново се съсредоточиха върху проповедта. В края на краищата, в състоянието на госпожа Честър припадъците не бяха нещо ненормално.
„По-високо да скачаме…“
Изведнъж главата ми се замая непоносимо, отново срещнах погледа на бедния пронизан със стрели свети Себастиян и почувствах гадене и слабост в стомаха, сякаш падах. В кръг, в кръг…
Разбрах какво става и немощно се възпротивих.
„Не искам да се връщам! — роптаеше съзнанието ми. — Не искам…“
В мига на падането смътно си спомних погледа на жената със златистата шапка. Видях как устните й мърдат, изричайки непознатото име: „Марта…“ После всичко потъна в мрак.
Над мен заплашително се надвеси лицето на Хенри, ръцете му посегнаха да разхлабят връзките на корсета ми и докато се лутах между съня и съзнанието, имах време да разгледам чистите и ясни черти на лицето му, извивката на веждите и изпитателния поглед в очите, косата му — доста по-тъмна от тази на брат му и строго подстригана. Уилям надничаше колебливо иззад гърба му. Щом видя очите ми да се отварят, той се хвърли към мен със солите в ръка.
— Ефи? Добре ли…
Хенри се обърна към него с хладна ярост.
— Не стой като глупак! — сопна му се той. — Върви да потърсиш файтон. Побързай!
Уилям тръгна, след като ми хвърли последен поглед през рамо.
— Това момче твърде много се безпокои за теб — добави Хенри. — И не го прикрива… — той рязко смени темата. — Можеш ли вече да вървиш?