Влязох в една галантерия и се озовах пред витрина с нощно бельо. Безцелно заразглеждах нощниците, шапчиците, фустите. Изведнъж се вцепених. На витрината пред мен стоеше наметката на майка ми — копринена, с цвят на праскова, точно каквато я помнех, само че нова: дантелата стоеше на тънката коприна като морска пяна. Обзе ме непоносимо, жестоко желание: трябваше да я имам. Невъможно беше да отмина и да я оставя там — славен трофей от победата ми над вината. Купих я, замаян от въодушевление.
Не след дълго се озовах с цяла дузина дребни пакети в ръце, сред тях и скъпоценната придобивка: в ентусиазма си бях купил повече подаръци от всеки друг път. Имаше и малък пакет за Марта: красива рубинена висулка, която сияеше и трепкаше като сърце. Последната ми покупка беше огромно коледно дърво, което уредих да доставят на „Кромуел Скуеър“, и с опасно чувство на задоволство поех обратно към дома.
И тогава я видях: дребна стройна фигурка в тъмна пелерина с качулка, която почти скриваше лицето й. Успях да я огледам достатъчно добре, за да забележа бялата ръка, стиснала вълнения плат и кичурите светла коса, които се открояваха в полумрака на уличката… после изчезна.
За миг цялата ми грижливо изградена роля се срина като къщичка от карти. Потиснах безумното си желание да се втурна след фигурата и да сваля качулката от главата й. Но това беше нелепо. Нелепо беше дори да предполагам, че е била Ефи, абсурдно бе да си представям Ефи с полепнала по полите пръст и онзи ужасяващ, гладен поглед в очите…
Напук на себе си започнах тревожно да поглеждам към улицата, в която беше изчезнало момичето. Нищо няма да стане, ако проверя, казвах си, само да видя дали… Уличката беше тясна, паважът се хлъзгаше от разтопения сняг и нечистения от седмици боклук. Край канала малко кафяво коте душеше умряла птица, но момичето си беше отишло. Естествено, че ще си отиде, казах си ядосан. Нали не съм очаквал, че ще стои да ме чака? По улицата имаше къщи, магазинчета, в които би могла да влезе; нямаше никакво готическо привидение, дошло да ми отмъсти.
Въпреки това ми беше студено, толкова студено… и когато решително се обърнах, за да изляза от улицата и да се върна сред светлините и звуците на „Оксфорд Стрийт“, бях готов да се закълна, че всички врати на тази самотна уличка бяха заковани с дъски — да, а също и всички прозорци.
55
Събудих се от биене на камбани: оглушителни, нестройни камбани, които кънтяха в съня ми и рязко, жестоко ме връщаха към действителността. Улицата пред клуба беше бяла, въздухът — също. В далечината виждах малка група хора, които пореха мъглата на път към църквата. Позвъних за чаша кафе и без да обръщам внимание на бодрото „Весела Коледа!“ на прислужницата, гаврътнах чашата и докато топлината се разливаше по вените ми, аз открих, че мога да мисля за събитията от миналата нощ с обичайното си безпристрастие. Не мислете, че не бях потресен: нощта беше оставила своя отпечатък във формата на сънища и страховити видения, но това бяха само сънища.
Виждате ли, това е разликата между Хенри Честър и мен. Той насъскваше кошмарите си срещу себе си като гладни демони, аз възприемах своите такива, каквито са — видения след тежка нощ, — и все пак те намериха начин да ме изиграят, тъй както ние бяхме изиграли горкия Хенри… Но аз не съм от хората, които ще страдат: един комарджия трябва да умее да губи с достойнство. Просто не разбирам как го направиха.
Облякох дрехите си от предишната нощ и започнах да обмислям следващия си ход. Бог знае какво беше разказала Ефи на Фани — през нощта не бях успял да преценя дали Ефи изобщо е разбрала, че съм я изоставил. Но Фани щеше да разбере, а тя е човек, който ако си науми, може да създаде много проблеми.
Да, Фани беше тази, с която трябваше да се срещна, преди още да ми е хрумнало да ходя при Хенри.
Затова аз облякох палтото си и тръгнах пеша към „Крук Стрийт“. Докато вървях, мислите в главата ми се проясниха — въздухът беше свеж, бляскав и напоен с мирис на бор и ароматни подправки — и щом наближих вратата на Фани, почувствах, че съм готов да се изправя пред нея с най-опасния блъф, който някога бях разигравал.
Няколко минути тропах по вратата, но никой не отваряше. Тъкмо започнах да си мисля, че в къщата няма никой, когато чух как резето се дръпна и отвътре ме погледна лицето на Фани, бяло и безизразно като циферблата на часовника в коридора. Първата ми мисъл беше, че е ходила на църква, защото цялата бе облечена в черно. Дебели гънки меко кадифе обгръщаха тялото й от шията до глезените и на фона на лъскавата тъкан кожата й излеждаше поразително бяла, ахатените й очи — по-котешки отвсякога, но зачервени, сякаш беше плакала. Когато си го представих, се почувствах странно и някак неловко. През всичките години на познанството ни не бях видял Фани Милър да пролее и една сълза. Пристъпих тромаво с усмивка, гротескно разтеглена на лицето ми.