Абсурдно, казах си с укротен гняв. Беше течение, неуплътнена рамка на прозореца, отворена врата някъде в къщата. Абсурдно бе да си въобразявам, че Ефи стои отвън на прозореца, Ефи с дългата си светла коса, развяна около бялото гладно лице… Ефи, дошла да вземе подаръка си… и може би да остави подарък.
— Абсурдно! — произнесох аз и гласът ми отекна утешително плътен на фона на нощта. Абсурдно.
И все пак въпреки абсурда осъзнах, че трябва да отида до прозореца, да отметна тежкия брокат, да надзърна през дебелото стъкло навън. Осветена от лампите, улицата беше пуста, бяла: нито една следа не смущаваше повърхността на искрящия сняг.
Дръпнах шнура на звънеца.
— Таби, няма ли вести от госпожа Честър?
— Не, господине — този път тя не изглеждаше толкова безгрижна: Ефи закъсняваше с три часа, а снегът отново бе започнал да вали, задушавайки нощта под тежестта си.
— Искам да отидеш с файтон до „Кранборн Али“ и да провериш дали госпожа Честър е тръгнала за вкъщи. Аз ще остана да чакам тук за всеки случай, ако нещо е станало.
— Господине? — колебливо попита Таби. — Нали не мислите, че може… Не знам дали…
— Прави каквото ти казвам — сопнах се аз и сложих две гвинеи в ръката й. — Побързай и не спирай никъде по пътя — направих опит за мрачна усмивка. — Може би излишно се тревожа, Таби, но в град като Лондон… Върви. И бързо се връщай!
— Да, господине — отвърна тя намръщена и през прозореца я видях как увита от глава до пети в шаловете и пелерината си, бързо нагазва в недокоснатия сняг.
Когато се върна, с нея имаше двама полицаи.
Не можах да не се стъписам виновно, когато ги видях да влизат през портата — единият висок и слаб, другият набит като Таби — и тромаво да си проправят път през гъстия сняг до вратата на къщата ми. Дори в паниката, която барабанеше по гръбнака ми, аз едва потиснах смеха си — колкото горчив, толкова и неустоим. С една ръка измъкнах окаченото на верижка шишенце хлорал, изтръсках три кристалчета и ги изпих с последната глътка бренди. Почувствах как гримасата на киселото ми веселие се отпуска. Наложих си да седна и да чакам.
Когато ги чух да чукат на вратата, скочих от стола си и едва не се търкулнах по стълбите, докато тичах да отворя. При вида на Таби, която стоеше със зачервени от напиращите сълзи очи, и на служителите на реда, гологлави, с пресилено безизразни физиономии, аз почувствах как лицето ми увисва в уплашено предчувствие.
— Ефи! — гласът ми прозвуча дрезгаво: позволих на цялото напрегнато отчаяние на вечерта да се излее в тези две срички. — Намерихте ли я? Добре ли е?
Високият полицай заговори, като грижливо поддържаше неутрален тон:
— Сержант Мърл, господине. А това — той с дълга костелива ръка посочи колегата до себе си — е полицай Хокинс.
— Съпругата ми… — гласът ми отекна неравно от едва овладения смях — несъмнено сержант Мърл бе решил, че съм отчаян. — Къде е съпругата ми?
— Господине, боя се, че госпожа Честър изобщо не е пристигнала на „Кранборн Али“. Госпожа Шелбек не си бе ше вкъщи, но госпожица Шелбек, сестра й, беше много разтревожена. Едва я убедихме да не идва с нас до тук.
Намръщих се и объркано поклатих глава.
— Но…
— Може ли да влезем за момент, господине?
— Разбира се — тук почти не ми се налагаше да играя: от пиенето, хлорала и опънатите нерви вече ми се виеше свят и залитах. Улових се за рамката на вратата, за да запазя равновесие. Едва не паднах.
Тънката ръка на Мърл се оказа изненадващо силна. Когато залитнах, той ме улови и ме поведе към топлината на гостната. Полицай Хокинс ни последва, а Таби завършваше шествието.
— Госпожо Гонт, може би трябва да донесете чаша чай на господин Честър — тихо предложи Мърл. — Не ми изглежда добре.
Таби излезе от стаята, като хвърли поглед през рамо към двамата полицаи и на лицето й се изписа уплаха. Аз тежко се отпуснах на дивана.
— Извинете, сержант — казах. — Наскоро боледувах, а и състоянието на жена ми ме изтощи донякъде. Моля ви, не се бойте да ми кажете истината. Госпожица Шелбек изненадана ли беше, че Ефи е искала да отиде на „Кранборн Али“?