— Зная, че си отказал последните четири мисии. Както и всички предложения на Спиралата, които са твой прерогатив. Но това дойде от върха. Наистина е важно.
— Винаги е важно — горчиво отбеляза Картър.
— Нещата стават все по-зле — прошепна Наташа. — Светът се променя, Картър, а ти се криеш тук, мамка му…
Млъкна, когато видя изражението му, и мислено се наруга. Не беше постъпила честно. Картър беше добър. Не. Беше най-добрият. А след битката при Кайро 7… имаше правото да живее и почива както му харесва…
Пое дълбоко дъх.
— Виж, аз искам да го направиш — каза тя и бавно се притисна до него. Устните им се докоснаха и известно време той я остави да го целува. Дъхът й бе сладък, допирът — мек и подканващ.
— Защо?
— Поставям се на мястото на момичето. Младо, самотно, уплашено. А ти си най-добрият, Картър.
— Дрън-дрън. — Все пак я целуна и усети вкуса на „Лагавълин“ върху устните й. — Ами Джакс? Или Скот? Евънс?
Последва дълго мълчание. Наташа извърна поглед и се втренчи в огъня, сякаш водеше някакъв спор със самата себе си. Картър долови нещо в изражението й. Наташа знаеше нещо — някаква тайна, която не искаше да споделя.
Усмихна се със стиснати устни, посегна и я погали по бузата. Тя се обърна към него и облиза пресъхналите си устни.
— Предложих теб, Картър. Не ми отказвай. Не изоставяй нея.
— Коя е тя? И защо трябва да ми пука?
— Мария Балашев. Деветнадесетгодишна. Племенница на граф Фойхтер.
Картър я изгледа втренчено. Отраженията на пламъците танцуваха в дълбоките й кафяви очи. Затърси в изражението й… Поклати глава. Не бе сигурен какво всъщност търси.
— Фойхтер? И къде, по дяволите, отивам?
— Не трябваше да ми позволяваш да те манипулирам.
Картър гледаше хипнотичната извивка на устните й. Преглътна с мъка. „Колко време живея като отшелник?“ Колко време без устните й, без меката й кожа, без стегнатия и корем…
— Не мога да се сдържа, Натс. — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Къде отивам?
— В Шваленберг, Германия, в долината на река Везер. Моята родина, Картър. Недалеч от родното ми място.
— Везер? Това не беше ли мястото, където магьосникът — измамник прилъга плъховете и ги изби?
— Може и така да е. Не съм следвала история — каза Наташа.
— Нито филология, както виждам.
— Фойхтер се числи към Спирала_Q в Саудитска Арабия. В момента е на обиколка в Германия, за да изнася лекции на агентите на Спиралата и за празненствата по случай няколкото му постижения в разработката на процесора. Много от работещите по проекта бяха разположени в Германия — да кажем, от съображения за сигурност…
Картър сви рамене и въздъхна. Разтърка уморените си очи, после погледна Наташа.
— Ще останеш ли?
Последва нова пауза. Наташа сложи ръце в джобовете си и го изгледа сериозно. Стоеше с наклонена глава и свити устни, прекрасните й кафяви очи бяха непроницаеми. Картър осъзна, че е пораснала — узряла — по един чудесен начин за годината, през която не я бе виждал. Осъзна също, че я желае повече от всичко на света… повече от всичко.
„А ти се отказа от нея. Кур сплескан. Отпрати я“ — подигра му се мислено Кейд.
Стисна зъби и се застави да не обръща внимание на вечно заядливите наблюдения на досадния глас в главата му. Начукай си го, Кейд.
После се насили да се усмихне и вдигна поглед към внезапно омекналото лице на Наташа.
— Не тази вечер — прошепна тя и се усмихна. — Но ще се видим. Може би когато се върнеш.
— Искаш да кажеш — след година — две, когато Спиралата отново има работа за мен и реши, че една евтина усмивка е достатъчна, за да купи услугите ми ли?
Наташа пристъпи към него и постави пръст на устните му.
— Когато се върнеш от Германия.
— Обещаваш ли? — Обещавам. Вземи.
Подхвърли му малък куб. Беше мек на пипане, голям горе-долу колкото кибритена кутия. Матовата черна сплав блестеше, легнала удобно в дланта му.
— Нов модел?
— Версия 4,2. ЕКубовете се развиха доста от времето, когато работи за последен път за нас.
— Така ли? Пак ли е със същите основни функции?
— Да.
ЕКубът бе стандартното електронно комуникационно устройство на Спиралата. Работеше с операционна система ICARUS V4,2 и имаше 12GHz RISK процесор и 256 гигабайта статична RAM. Бе плътен — без движещи се части — и много здрав; можеше да разпознава глас и пръстови отпечатъци; да върши работата на усъвършенствано GPS устройство — да ориентира във всяка точка на света, да праща данни право на централните компютри на Спиралата и така да позволява на организацията да държи под око най-добрите си агенти. В черната му кутия се спотайваха и няколко скрити и много хитри дребни трикове.