— Беретата ми! — Лангън се намръщи. — Остава да поискаш и номера на шибаните ми сметки.
— Не, само карабината.
— Какво им е лошото на оръжията долу?
— Прекалено нови са. Още не са разработени. Последното, от което се нуждая, е някакво проклето неизпробвано оръжие. Пък и имам опит с берета. Онези безименни неупотребявани оръжия долу нямат душа.
— Картър, тази карабина си ми е любимката. Моят бог. Беше на брат ми, той е мъртъв. Не ми се ще да я оставя на тромавите ти ръчища.
— Не бъди толкова нежен — озъби се Картър. — Ще се грижа за нея. Знаеш как се грижа за оръжията си.
— Да бе, нали виждам в какво състояние ти е браунингът.
— Използван, но не и малтретиран — каза Картър. — Фактът, че е толкова износен, е свидетелство за моята любов, грижа и внимание. Нямаше да изкара толкова време, ако го бях подмятал, както ми падне, нали? Хайде, Лангън, пусни ми я.
Лангън измърмори нещо неразбрано.
— Не говорете така пред дами — обади се Наташа, която тъкмо идваше. Носеше глок, резервни пълнители и няколко кутии с патрони. Пусна ги при така щедро отпуснат от Лангън храна. Лангън храна.
— При едно условие.
— По-точно?
— Ще я лъскаш.
— Да я лъскам? Ох, мамка му… Добре де, добре — предаде се Картър, след като видя изражението му.
— Всяка вечер.
— Не смятам да продължи чак толкова дълго. — Картър зловещо се усмихна.
В депото намериха и подходящи за района дрехи в случай, че моторът откаже. Традиционно арабско облекло — бели памучни роби и шамии.
— Облечи ги, Наташа. Хем ще сме маскирани, хем ще те пазят от слънцето.
— Няма ли шлемове?
Картър поклати глава.
— Не се безпокой. Няма да катастрофираме. Поне доколкото зависи от мен.
Позабавиха се с навличането на дрехите — хилеха се въпреки сериозното положение. Накрая застанаха един до друг да се огледат. Картър вдигна брадичката на Наташа.
— Изглеждаш прекрасно.
— Какво искаш?
— Нищо не искам, любов моя. Предпочитам да давам.
— Ти си абсолютен мръсник, Картър.
— Какво, човек не може ли дори да се опита да е мил.
— Хм, и коя точно част беше романтичната?
Картър се усмихна и напрежението изчезна.
— Хайде, трябва да тръгваме. Взе ли дигиталните карти?
— Всичко е в торбата.
Увити в арабските дрехи, двамата отидоха при БМВ-то и Картър запали двигателя. Наташа се настани зад него и двамата се обърнаха към Лангън.
— Знаеш процедурите — каза Картър.
Лангън кимна.
— Пазете се.
Картър се изсмя и си сложи очилата.
— Ще се пазим, приятел. Но по-добре те да се пазят.
Задното колело се завъртя, захапа пясъка и изстреля мотора в пустинята…
Малко преди да потеглят Картър бе направил кратък инструктаж за возенето на мотор и за опасностите от карането по пясък.
— Накланяй се с мен — каза на Наташа. — Не мърдай насам-натам, не се качвай и не слизай без мое разрешение. И имай в предвид — карането по пясък е гадна работа, а ще трябва да карам бързо. В противен случай засядаме, освен ако пясъкът не е наистина равен и плътен.
Сега, когато БМВ-то летеше в пустинята, сърцето на Наташа сякаш се бе качило в гърлото й. Слънцето печеше, пясъкът фучеше от двете им страни. Моторът набра скорост и качи първата дюна. Мощният двигател трепереше под тях като сърцето на някакъв великан. БМВ-то се носеше по пясъка, без да има нужда от каквито и да било пътища и пътеки и когато стигнаха гребена на дюната, Картър все още набираше скорост. Предното колело на звяра се вдигна и полетяха от върха на дюната в червен облак.
Пред тях се разкри друг свят — свят на носещ се пясък, огромно море, милвано от вятъра, вълна след вълна, простиращо се до хоризонта. Нищо не помръдваше в пустинята. Нямаше къщи, нямаше села, нямаше дървета — само случаен храст или скали. В ума на Наташа изскочи една дума, която най-добре описваше това място.
Пустош.
Започнаха да се спускат по огромната дюна, потта вече се стичаше по гърбовете им. Картър се бореше с огромната машина, усещаше как пясъкът се мъчи да го засмуче, да го дръпне в една или друга посока, да го погълне. Отвръщаше на удара, като даваше още газ, увеличаваше скоростта, надигаше се леко над седалката заедно с вкопчилата се здраво в него Наташа, когато прекосяваха поредния хребет сред пясъчен дъжд и се спускаха по следващия наклон. Скоростта се увеличаваше все повече и повече — 130 км/ч, 160 км/ч… размазани храсти и дюни прелитаха покрай устремилия се към хоризонта мотор. От време на време улучваха някоя погребана в пясъка скала, ресорите на БМВ-то поемаха удара, но Картър продължаваше да го държи здраво и моторът се носеше като куршум през празната Руб ал’Хали.