„Я млъквай!“
„Както кажеш, Картър. Но първо си помисли. Сериозно. Помисли си за това и за плановете на — целта на нексовете. Наташа работи по процесора още от самото начало и винаги е знаела какви са възможностите му. Работила е с Фойхтер — обзалагам се, че не си го знаел, скапаняко. Следователно QIII може да е целта и на Наташа. Може би работи за… за Голямата клечка“.
„Грешиш“.
„Защо аз да греша? — Гласът на Кейд продължаваше да е все така мек, като хероинова игла, вкарана в подсъзнанието на Картър. — Тя те прати в Шваленберг. И най-големият смотаняк на света ще разбере, че мисията беше скроен номер. Част от екзекуцията на ударните групи. А после дойде да те предупреди — ха-ха. Само защото опита олово не означава, че трябва да й се вярва. Много лоши стрелци били тези убийци, а? А после ти изчука мозъка — ах, колко сладко. И колко удобно — изчуква ти мозъка, после и теб, прави те мек като памук, още по-управляем и послушен…“
Картър отвори очи. Наташа го гледаше странно. Говореше му, но изведнъж всичко бе станало сюрреалистично. Светът бе станал черно-бял, всички цветове и нюанси бяха изчезнали и Натс се приближаваше към него… а упойващият плътен глас на Кейд течеше като топъл мед в главата му…
„Трябва да я убием, да я убием и да оставим тялото й да гние в тази локва. Тя е шпионка. Ще ни предаде. Трябва да работим заедно, Картър. Наташа е врагът“.
Картър усети как светът се завърта.
Наташа посягаше към него, устата й беше отворена, не чуваше думите й…
„Не!“
Внезапно всичко отново дойде на фокус. Цветовете избухнаха, сцената изведнъж стана ярка като акварел, тоновете потекоха във вертикални ивици и Кейд се изсмя подигравателно, когато Картър пое контрола над себе си. Погледна загрижените очи на Наташа.
— Какво „не“? — попита тя.
Картър само облиза пресъхналите си устни.
— Добре ли си? Изглеждаш съвсем отпаднал. Трябва да си починеш.
— Аз… — започна Картър, но млъкна. Осъзна, че Кейд едва не го бе овладял. Едва не бе поел контрола без неговото позволение, без съгласието му — умствено изнасилване, изчукване в мозъка.
Потрепери.
— Май съм по-слаб, отколкото ми се струваше. От раната. От загубата на кръв. Ще поспя.
— Добре. — Наташа изтича до БМВ-то и извади едно одеяло от багажника. Очите й обходиха потъналата в здрач пустиня, простираща се до хоризонта. Изведнъж се почувства самотна и ужасяващо уязвима.
Потрепери. Носените от вятъра песъчинки шибаха кубинките й.
Какво щеше да прави, ако Картър умреше в пясъците?
Какво щеше да прави, ако останеше сама?
Взря се в тъмнината, която се събираше под палмите, струпали се около езерцето в борба за вода…
Потрепери отново, чак до костите.
Картър вече спеше. Зави го с одеялото. Не видя браунинга в ръката му. Не видя, че предпазителят е свален. Разбира се, не можеше да види, че в цевта на черното оръжие е вкаран патрон.
Бяха решили да не палят огън, независимо от нощния студ — тази част на Руб ал’Хали не беше толкова пуста, колкото изглеждаше. В момента най-малко им трябваше посещение на взвод от Бялата гвардия, докато варят кренвирши. Отговорите им на въпросите на арабите надали щяха да са от най-убедителните.
Странно, но Наташа се чувстваше изпълнена с живот. Желанието за сън се бе изпарило и сега тя седеше, сгушена в осигурената от Картър роба. Само лицето й се виждаше под увитата шамия. Очите й се взираха в примигващите звезди.
Малката кръгла падина и пустинята отвъд нея бяха потънали в тишина, нарушавана от време на време от крясъците на хиена и чакали, от шумоленето на някой гущер или пясъчна яребица. Известно време Наташа гледа спящия Картър. Изучаваше чертите му, счупения му нос, профила на брадичката му, разрошената къса коса, която според него вече плачеше за стригане. Очертанията му се губеха в сумрака, приглушени от дрехите и одеялото, но това не й попречи да си представи яките мускули под робата… представи си как лежи до него, как голите им тела се притискат едно в друго, как той се събужда, как ръцете му се плъзгат по бедрата и гърдите й…
Изби фантазиите от главата си.
В последно време Картър се държеше студено. Студено и странно… Понякога някоя лека шега се провираше през черупката му, но Наташа усещаше болката му. Не само физическа, но и някаква друга, вътрешна. Може би беше демонът, който носеше в душата си? Усмихна се сухо. Кой би повярвал на подобно нещо? Несъмнено ставаше дума за някаква умствена нагласа — някакъв вид самозаблуда, някакъв опит да се защити от бруталната и пълна с насилие страна на работата си, особено в миналите дни, когато работеше за Спиралата… какво по-добро от това да стовариш вината за убийствата върху някой, който обитава в теб, върху някаква част от душата ти, която не би могла да се защити? Така човек снемаше от себе си всяка вина и можеше да спи спокойно.