— Хей, Лангън, чуваш ли ме през тази грозотия?
— Чувам те, Картър.
— Мислех, че тези машини още не са влезли в производство.
— Не са. Особено такива като тази. Мк IV. Много усъвършенствана.
— А бърза ли е?
В следващия миг бе затиснат към облегалката и сърцето му се мъчеше да излезе през гърлото.
Тъп въпрос, помисли си Картър, когато двигателите най-сетне се върнаха към „нормалния“ си режим. Стомахът му се бунтуваше и вече започна да съжалява, че е закусвал. Направи си бележка за в бъдеще да пази неустоимо глупавите си въпроси за себе си.
— Как искаш да минем? През сушата, покрай брега или направо през морето? — попита пилотът.
— Има ли някакво значение?
— За мен — не.
— Давай тогава покрай брега.
Вертолетът тихо забръмча, премина в стелт режим и се понесе над бреговата ивица на Англия. Картър още веднъж прехвърли инструкциите на ЕКуба — охранителна мисия в подкрепа на германските специални сили. Не беше дори пълноценна задача. Подкрепление. За да го пречупят нежно… да го въвлекат отново в кръга на Спиралата… след което ще чувства как крилете на Кейд го обгръщат, за да закрият светлината, и убиването ще започне отново…
Потрепери.
С нещо като раздразнение си спомни сондирането на малкия ЕКуб. Спиралата го тестваше — физическите и умствените му реакции. Проверката си беше все същата. Проверка дали не е изгубил магическото си докосване.
„Трябваше да се пенсионирам — замисли се той, настанен дълбоко в неудобното кресло. Беше предназначено за бойни действия, а не за сън. — Всъщност си мислех, че съм направил точно това“.
Докато летяха покрай източния бряг на Англия над студените тъмни води на Северно море, успя да подремне. Вертолетът лъкатушеше като хищник между радарните импулси и отклоняваше сигналите на другите, по-съвършени средства за засичане. Оставиха южното крайбрежие и избегнаха едновременно Дувър и Булон, като прелетяха през средата на Ламанша. Картър си припомняше нелеките дни от миналото, тренировките в планините, кросовете, потенето под раниците, носенето на дърва, газенето през снега, ориентирането във виелици… Усмихна се с любов и тъга на образите, които се рееха в ума му. Беше се чувствал като истински герой, на върха на физическото и умствено състояние. А онова бе само началото.
Началото на новата му кариера в Спиралата…
— Мога ли да пуша?
— Не.
Заспа и дори сънува малко. Сънят беше лош.
Сънуваше Кейд.
— Защо не ме оставиш на мира? — промърмори, разбуден от шума на дъжда и напорите на вятъра.
— Добре ли си? — попита Лангън.
Картър въздъхна.
— Да. Горе-долу. Това чудо има ли запалка?
— Вече казах — пушенето забранено, приятел.
— Къде сме?
— В момента пресичаме Ардените. Остава още малко. Кацаме източно от Зиген. Имаме една хубава малка площадка, скътана сред хълмовете. Там ще те чака кола, която ще те откара към секретната героична мисия, която ти е писано да изпълниш.
— Лангън?
— М?
— Затваряй си шибаната уста.
— Както кажеш, шефе. — Пилотът се ухили, щракна някакво ключе и вертолетът се спусна към равнините оттатък планинските хребети. Картър гледаше как светлините долу примигват в надигащия се сумрак като някаква нелепа компютърна игра — и благодари на бог, че това нежелано и изпълнено с адреналин пътуване наближава края си.
— Бих искал да благодаря за приятния полет, но няма да го направя.
— Винаги си добре дошъл, приятел — изкиска се Лангън.
Картър загледа как вертолетът подскача във въздуха, накланя се на една страна и се понася към хоризонта. Поклати глава, запали цигара и дръпна дълбоко. Тръгна по хрущящия чакъл към черния мерцедес. След минута хълмовете се понесоха покрай него, след още една колата навлезе под закрилата на висока борова гора.
Той спусна малко стъклото и вдиша прекрасния аромат. Дъждът проникна през цепката и Картър се наслади на ободряващия му хлад по лицето си. Видя самия себе си, проектиран върху прелитащата покрай колата гора — Картър, отразен в стъклото — къса кестенява коса, набола четина, бледи сини очи. Широк нос като на боксьор, отнесъл доста здрави тупаници. Волева брадичка — издаде я напред, после леко се ухили на отражението си.