— Ако смятах да те убивам, сега нямаше да разговаряме — каза Картър. — Хайде, намествай се на мотора. Искаш да се махнеш оттук, нали?
Джесика кимна и се намести зад Картър. Наташа седна най-отзад, при стелт тръбите на двойния ауспух.
— Къде да те хвърлим? — попита Картър. — Можем да ти оставим мотора след два часа, ако искаш…
— Просто някъде извън Руб ал’Хали — изтощено въздъхна Джесика.
— Ще видим какво можем да направим — усмихна се любезно Наташа.
Скриха се за малко в сянката на някакви скали, огладени от носения от вятъра пясък. Картър седна, отметна глава и отпи глътка от манерката.
— Запасите ни приключват.
— Лангън вече не е много далеч — спокойно каза Наташа.
Картър кимна.
Джесика седеше малко встрани, погледът й бе зареян из пясъците. Пижамата й бе разкъсана и мръсна — като цяло представляваше жалка гледка. Картър я повика и й подаде манерката.
— Как така знаете за процесора QIII? Това е свръхсекретен проект — попита тя, след като му я върна.
Картър сви рамене.
— Дълга история, скъпа. Повярвай, по-добре да не те товарим с тази информация. Фойхтер бе човекът с отговорите, а сега е на кайма. Печена кайма.
— Значи сградата е взривена?
— И още как. — Картър се ухили гадно. — Кажи ми, този QIII наистина ли работи?
— Процесорът ли? О, разбира се. Работи идеално. Невероятен е в онова, което може да прави. Което може да предсказва.
Картър си спомни думите на Фойхтер.
„QIII. Той е толкова мощен, толкова неимоверно мощен… Световният код изплю списък с имена, които биха компрометирали самото съществуване на процесора. Използва вероятностни уравнения, посочи кои ударни групи са най-опасните и кои трябва да се унищожат. Твоето име също бе в списъка“.
Картината започна да му се изяснява. Фойхтер и онзи Дюрел бяха действали като ренегати срещу Спиралата на базата на информацията, получена от процесора-предсказател, целящ да осигури на себе си дълговечност, а на тях — сила и власт. Нексовете бяха пратени да го убият, както и да унищожат онези членове на ударните групи, които са били сметнати за опасни от Фойхтер и Дюрел. Опитали се бяха да премахнат Гол, защото бе разполагал с плановете на процесора и следователно е бил в състояние да го възпроизведе и да се изправи срещу тях с копие на собственото им оръжие. И го бяха убили. Бяха убили и мнозина други в този поход към властта…
А сега? Каква щеше да е следващата им стъпка?
Каква бе крайната им цел?
Идиоти, кисело си помисли Картър.
— Какво знаеш за нексовете? — попита той и разтърка уморените си очи.
— Нексовете? Имате предвид хората с бакърените очи ли?
Картър облиза устни и впери поглед в Джесика.
— Знаеш ли за тях?
Тя поклати глава.
— Бяха изпратени да избият екипа на Спирала_Q.
— Хм… — Картър почеса брадясалата си буза. Сърбеше го ужасно и надушваше собствената си воня. Богове, какво ли не би дал за що-годе свястна тоалетна! И душ! И студена бира! Или глътка „Лагавълин“…
— Ох, мамка му — изсъска Наташа, скочи, бръкна в джоба си и измъкна ЕКуба.
Картър и Джесика я зяпнаха.
— Да не те ухапа? — озъби й се Картър. — Изкара ми акъла!
— Вибрира — каза Наташа.
— И какво от това?
— Приемник е и сега приема данни.
— Аха. — Картър огледа с безпокойство околността и небето. — Значи изпращачът знае точно къде сме?
— Напълно вероятно.
— Но нали централните компютри на Спиралата са унищожени?
— Да, но явно някой пренасочва през друг ЕКуб. Те могат да работят и независимо от сървърите, ако се случи невъзможното и щабквартирата в Лондон бъде унищожена — което всъщност стана.
Картър отново огледа пустинята. Не видя нищо подозрително, но това не означаваше, че опасността не се спотайва някъде наблизо.
— И какво сега, ще отговориш ли?
Наташа стисна леко ЕКуба и той оживя. Появиха се сини цифри. Тя присви очи към малкия поток данни.
СЕКРЕТНО FUS100176510 / КОДИРАНО SIU ОТ: МОЛИНО, Г., SIU23446 ДО: МОЛИНО, Н., SIU42880
— Боже мой — възкликна Наташа. — От Гол е.
— Невъзможно — уморено рече Картър. — Всички видяхме какво стана в Кения.
— Чакай… Помисли, Картър. Ако съобщението е от врага, от нексовете или който и да било, то досега щяхме да сме мъртви, нали? Нямаше да четем шибаното съобщение, а да се бием за живота си… — В гласа й имаше надежда, очите й внезапно бяха грейнали. От изтощението й не бе останала и следа — бе изчезнало като роса под лъчите на слънцето.
Картър погледна с подозрение ЕКуба и изсумтя: