— С какви операционни системи може да работи?
Джесика сви рамене.
— С всички. Напълно е съвместим със системи от UNIX-IX и WIN512, през Def76 и Stable05 — ще декодира всичко от Base288 и 681270, та чак отвъд съвременните 256 и 512-гигабитови архитектури. Разбирате ли, не работи по този начин, но ако го правеше, би могъл да се сравни с 256-милиона-битов процесор…
— Схващам горе-долу — каза Наташа.
— Аз пък не — изръмжа Картър. — Я ми го изясни…
— QIII е толкова мощен, че е в състояние да декодира и кодира ДНК за една милионна от секундата. За същото на един обикновен компютър ще са му нужни стотици часове. Освен това му е качено едно нещо, наречено Световен код — невероятно разнообразие от статистики и уравнения, благодарение на които се предполага, че QIII е в състояние да предсказва бъдещето…
— Сериозно? Искаш да кажеш, че това наистина действа?
— Използва вероятностна математика. Уравнения. Дава най-вероятния резултат за всяка ситуация — бяхме стигнали до 93%, но ставаше по-добре до деня, когато… — Джесика млъкна, изкашля се и се загледа към храсталаците и блатата долу. — На практика бяхме приключили работата си в Спирала_Q. Процесорът си беше напълно действащ. Работеше, при това добре — тъкмо преминаваше етапите на тестване.
— Значи унищожаването на Спирала_Q е било приемливо? Защото сте приключили работата си?
— Да. Но не разбирам защо. Никога не се е предполагало да се изгради един-единствен процесор, нали? Това си е истинско съсипване на технологии!
— Освен ако не ти е нужен само един — каза Картър. — Попречи на другите да го направят и можеш да завладееш света, ако искаш точно това. Машина, способна да овладее всяка друга машина! Машина, можеща да предвижда бъдещето! Шибана машина, която е в състояние да контролира световните финанси, космическите програми, ядрените оръжия, армиите, страните, абсолютно всичко. Целият свят ще е в ръцете ти…
— Ужас! — тихо каза Наташа.
— Значи QIII може да ни каже какво целят Фойхтер и нексовете?
— Вероятно. Стига да се добереш до него и да му предоставиш достатъчно данни.
— Аз пък мога да се сетя, ако ми предоставиш шибаните данни — уморено каза Картър.
— Да, но в състояние ли си да претърсиш всички бази данни на света за няколко минути? Можеш ли да се добереш до защитените и криптирани архиви за толкова време, колкото ти е нужно да мигнеш или да кихнеш?
— И това нещо е способно да владее света?
— Трябват ти подходящите ключови кодове… което означава, че трябва да разбираш как работи QIII, наистина да знаеш как да използваш процесора в пълния му потенциал — отвърна Джесика.
— И естествено Спиралата разполага с подходящите ключови кодове, а Фойхтер и онзи Дюрел знаят и как да работят с процесора, щом са помогнали за шибаното му разработване — озъби се Картър.
— Дюрел — тихо каза Наташа.
Погледите им се срещнаха. Изглеждаше фантастично, но пък понякога могат да се случат и най-фантастичните, най-невероятните, най-невъзможните неща. Да вземем обикновен човек. Никой. Човек, който работи върху нов, невероятно мощен процесор. Разбира, че може да стане богат. Да контролира света. Да причини световна война. Да направи каквото си пожелае. И осъзнава собствената си незначителност, собствената си смъртност. И решава да вземе своето парче от Баницата на славата. Да постигне собствените си цели. Да си поиграе на Бог…
— Това започва да ми намирисва на мокрите сънища на мегаломан — кисело рече Наташа. — Не мисля, че светът е готов за подобно нещо.
— Май си права — каза Картър.
— Може би именно затова дръпнаха шалтера на щабквартирата в Руб ал’Хали — обади се Джесика.
— Не. Унищожаването на собствените й бази не е в стила на Спиралата. Тя щеше да ги демонтира, а не да ги прати по дяволите — каза Картър. — Сигурен съм обаче, че когато се срещнем с Гол, той ще разполага с отговорите.
Команчито се носеше над планините. Зави на изток, към северния ъгъл на Иран, след това продължи към Китай, Монголия, северния връх на Япония и Тихия океан… и, разбира се, към Западния бряг на Съединените американски щати…
И към разрухата в един град, съвсем наскоро разкъсан от джобно ядрено устройство.
Лос Анжелис
21
Команчито се носеше в небето като тихо бръмчащ ястреб, като хищник — тих, мълчалив, смъртоносен. Прелетя ниско над вълните и кацна сред пясъчна вихрушка. Остана на земята точно четири минути…