Джем го зяпна с отворена уста.
— Усещаш ли се какво искаш от мен, Картър? Да задържа шибана операция като тази?
— Да. Трябва, Джем. Трябва да се опитам да я измъкна. — Картър стисна зъби и погледна стария си приятел в очите. — Не можеш да я оставиш да умре там — зная какъв е шибаният ти план… хайде, моля те.
Джем затвори уста. Намръщи се, огледа се, после очите му срещнаха стоманения поглед на Картър.
— Добре де, да предположим, че се съглася. И как смяташ, че ще стане?
— Нападаме ги и аз използвам суматохата на сражението, за да се вмъкна в кораба… и измъквам Наташа. Само това искам от теб, Джем. Само това, мамка му.
— Наистина ли знаеш какъв е планът ми, Картър?
— Бомба в торбата?
— Ядрен взрив в куфарче, ако трябва да сме по-точни. Домашно изработено неутронно устройство. Трябва да си доста далеч оттам, Картър — това бебче се появява на сцената със страшен стил.
Устните на Картър се свиха.
— Ще бъда, Джем. С Наташа. Ако ли не…
Остави изречението недовършено. Джем се намръщи и облиза устни.
— Знаеш как стоят нещата, приятел. Мога да ти дам няколко минути… но само толкова.
Картър кимна. Да, знаеше как стоят нещата. Знаеше какви са опасностите, рисковете, адът, през който трябваше да премине, преди да излезе от другата страна и животът му отново да стане нормален. Нормален ли? Разсмя се.
— Да действаме — каза Джем.
■ class relay ■ qiii mainframe logon 01001010
booting…
booting… sequences initiated…
GetCommandLineAtD GetVersion>
■ GetProcAddress & ■ GetModuleHandle A}
ExitProcess z
■ TerminateProcess -f GetCurrentProcess $ ■
■ GetEnvironmentVariableA uD GetVersionExAD
■ HeapDestroy> ■ HeapCreate i Q VirtualFree Y
■ HeapFree m
■ SetHandleCount
R6026
— not enough space for spiral initialization
error
R6025
— pure virtual function call
R6024
accessing data scripts ■
demolition squads // coordinates confirmed
attack procedures confirmed…
Слънцето бе изгряло и блестеше като експлодиращи фойерверки над покритите със сняг и лед върхове — обагряше всичко в студено сапфиреносиньо, което обгръщаше Картър и изпълваше душата му с мир и спокойствие.
Той пое дълбоко дъх под шлема.
Слейтър се бе погрижил за дупката в кабината и Картър откри, че всъщност е доста приятно да пилотира машината, без да му се налага да седи върху тялото на поредния мъртъв… на поредния мъртъв приятел.
Излетя и се съсредоточи върху управлението и оръжията, прегледа готовността им, провери всички процедури. Ка-мъс–5 и небрежният Слейтър му бяха осигурили пълни резервоари. Провери компаса.
Координати 000.002.006.
Малко на юг от Северния полюс.
Континент от лед…
След като провери команчито, провери и себе си. И се почувства добре.
Не, беше повече от добре. Чувстваше се жив.
Зад команчито в тъмна неравна линия на хоризонта летяха оцелелите ударни групи с разнообразните си бойни машини. Картър бе начело не защото така искаше, а защото команчито имаше най-доброто сензорно оборудване в тази група. В тази банда. В тази нов модел армия.
Първопроходец, навъсено си помисли той.
Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да измъкне Наташа. Но не го правеше само за това. А и заради Джесика, Лангън и Гол. Заради Спиралата. Заради предателството, заради Фойхтер и Дюрел. Заради живота и смъртта. За да се завърши започнатото от другите. Заради откриването на истината. А също и заради…
Отмъщението.
Не отмъщение за самия него. Не. Отмъщение за невинните, за хората, загинали просто защото са се оказали на пътя на злите. Хората, чиято работа не предполага да очакват куршум и да бъдат доволни от крайния изход.
Знаеше. Знаеше, че трябва да спре всичко това. И то бързо.
Но какво може да направи един човек? — подигравателно го сръчка подсъзнанието му.
Достатъчно, отвърна спокойно той.
Намали височината и полетя ниско над снежните поля на Северна Русия към огромните, разпрострели се във всички посоки гори. Прелиташе бързо над малки села; дори му се стори, че чува камбаните на черквите.
Значи е неделя, помисли си. Така ли е наистина?
Провери компютрите на команчито.
Да, неделя. Ден за почивка. Ден за поклонение.
Ще ви дам нещо, на което да се кланяте, помисли си и се навъси.
Свещеника нямаше да подскочи от радост. Картър се разсмя.
Отново провери себе си. Тялото го болеше; страдаше от безбройните рани, натъртвания и драскотини. Размърда бинтования си пръст. Беше почти заздравял — поне можеше да го използва донякъде. Ребрата му вече не прещракваха толкова, когато се движеше, макар че го наболяваха. Стомахът му също се обаждаше болезнено от време на време. Все пак беше взел няколко таблетки и болката се бе поуталожила… Счупеният му нос му създаваше най-много проблеми. Ноздрите му все още бяха пълни със съсирена кръв. Беше пробвал какво ли не да го оправи и дълбоко в себе си знаеше, че той е слабото му място, ахилесовата му пета. Още един удар в носа? Болката щеше да пръсне главата му и да го ослепи…