Отвори кабината и вятърът и дъждът се втурнаха вътре, зажилиха кожата му. Стана, прекрачи ръба, приведе се и скочи на палубата. Металът глухо изкънтя под кубинките му. Усети тънкия слой лед под краката си.
Над главата му се носеха хеликоптери с трещящи картечници. Ракета излетя от палубата, един от хеликоптерите се превърна в огнена топка топяща се стомана и рухна в ледения океан.
Картър се огледа. Съсредоточи се. Ориентира се. Погледът му обходи черната палуба, осветявана от блясъците в небето. Не видя никого. Стисна верния си браунинг — слабо успокоение, но оръжието поне му даваше възможност да дари гореща метална смърт на всеки, който се осмели да го приближи.
Наташа.
Къде ли можеше да е?
С Фойхтер.
— Мръсник! — изръмжа Картър и бързо тръгна по хлъзгавата метална палуба, оглеждаше мостици и площадки, входове и прозорци. Всичко изглеждаше безумно, напълно безумно и Картър усети как теглото на живота му се вдига от раменете му, защото вече нямаше значение, вече нищо нямаше значение и ако му бе писано да умре, то…
Така да бъде.
Хукна към най-близката врата. Всичко се случи едновременно — чу се оглушителен гръм, някакъв хеликоптер се понесе покрай него — ниско, застрашително ниско, Картър се извъртя, клекна, вдигна браунинга си нагоре към…
„Нищо“ — прошепна Кейд.
Зад него от сенките изникна Фойхтер, подобно на призрак или демон от оня свят. Държеше малък черен пистолет, изражението му бе почти безметежно.
Картър се обърна и Фойхтер кимна бавно, усмихна се и показа големите си зъби.
— Господин Картър, очакваме ви.
Картър не откъсваше поглед от дулото, насочено право в сърцето му…
Опита се да скрие смайването си.
— Нали те убих.
— Не. Само умирах. Има малка разлика. Богове, каква болка понесох от вашите ръце, господин Картър… ще е удоволствие да гледам как най-сетне се освобождавате като влечуго от тази смъртна обвивка. А сега, пистолета, ако обичате.
— Защо мислиш, че ще ти го дам?
Експлозия разтресе кораба. Фойхтер дори не трепна, само кимна към някого зад Картър. Той се обърна. Зад гърба му стояха три некса. Бакърените им очи светеха; бяха облечени в черно и носеха пистолети и преметнати през рамо автомати. Бяха се появили от нищото и за свой срам Картър не ги бе чул. Тези изглеждаха някак различно от другите нексове, които бе виждал. Бяха като че ли по-едри, по-плещести.
— Досега сте се срещали с кастата на разузнавачите, с 5-нексовете — каза Фойхтер. — Тези са различни. Те… е, те са от кастата на воините.
Картър облиза устни и се усмихна.
— Наташа тук ли е?
— Тук е. Настоява за удоволствието от вашата компания. Готова е да плаче и да вие в ръцете ви, иска една прощална целувка, преди и двамата да умрете. Оттук, господин Картър. Нека ви покажа рая, който изграждаме.
— Рай?
— Раят на модерната технология — каза Фойхтер, направи знак с пистолета и Картър позволи да му отнемат браунинга. — Насам.
„Ах ти, скапаняк долен“ — изсъска Кейд.
Картър пристъпи напред.
Към черната врата.
И към зейналата паст на несигурността зад нея.
Фойхтер го поведе по полуосветени коридори с метални подове и решетки. Светлината идваше отдолу и сега, далеч от вятъра, дъжда и леда, Картър чуваше дълбокото далечно бръмчене на огромните двигатели на крайцера.
Фойхтер вървеше пред него и гърбът му бе идеална мишена. И въпреки това Картър долавяше нещо — някаква разлика. Вратът и тилът му. Сега представляваха заздравяваща тъкан — набръчкана и яркорозова; косата му започваше да расте, но все още бе рядка. И космите бяха черни и къдрави. Различни. Ненормални…
Картър потрепери. Какво ставаше, мамка му?
Хвърли поглед назад. Нексовете го следваха, насочили оръжия в гърба му.
Продължи да крачи след Фойхтер.
Не му оставаше кой знае какъв избор.
Спускаха се. Стръмна спирална стълба водеше към недрата на кораба. Металът под пръстите му бе студен и Картър усети как умът му се замъглява; усети присъствието на Кейд — спотайваше се, наблюдаваше, без да предлага нищо.
Добре, каза Картър на мрачния си двойник.
Дръж си шибания нос далеч оттук.
Това е моя битка и ще я проведа сам.
Стигнаха до по-широки коридори, в които кипеше оживена дейност. Нексове с изпити лица сновяха насам-натам, без маски, и Картър видя странните им безполови лица. Много подобни едно на друго, но същевременно индивидуални. Различни.
— Фойхтер, какво са нексовете?
— Мълчи.
— Или какво? Ще ме застреляш ли? — засмя се Картър. Огледа Фойхтер от глава до пети. Усмивката му бе сладникава и противна. — Хайде, Фойхтер, отговори на въпроса ми.