— Чичо ви е получил заплахи за живота си и ги смята за съвсем истински. Според него те не са измислица, а са свързани с мощния процесор, с чиято разработка се занимава. Бои се, че онези, които го заплашват, могат да атакуват вас като по-лесна алтернативна цел, докато сте на посещение в Германия — или да ви отвлекат, или… е, сигурен съм, че разбирате положението не по-зле от мен. И така, наоколо има много агенти, чиято работа е да ви защитават — аз съм тук само колкото да ги подкрепя. Да кажем, като ваш личен телохранител. Искам обаче да ми обещаете нещо.
Мария бе станала бледа като платно. Картър усещаше студените й гладки пръсти в ръката си.
— Какво, господин Картър?
— Искам да правите всичко, каквото ви помоля. Искам да ми се доверявате безусловно. Аз не ставам за подкупване — мултимилионер съм и парите не означават нищо за мен. Искам обаче да зная, че ще правите каквото ви кажа и когато ви кажа — ако искате да останете жива. Съгласна ли сте?
Тя помълча, след което леко се усмихна.
— Да. Ще правя каквото ми кажете. Но и аз имам един въпрос.
— М? — каза Картър и хвърли поглед към градината.
— Защо ме накарахте да сваля накитите и обувките?
— Защото имаха подслушвателни устройства. На тукашните момчета. Просто си вършат работата, но исках да останем малко насаме. ЕКубът е прословут със способностите си да блокира и заглушава предаванията, но мразя изненадите. Имам доверие на себе си повече, отколкото на техниката. По-добре предпазлив, отколкото мъртъв.
— Разбирам.
— Кажете ми, вие защо мислите, че ви заплашват?
— Чичо ми, който се държи с мен като със собствено дете след като баща ми… почина… е изцяло посветен на работата си. Той е истински гений. Зная само, че подозираме, че някаква терористична организация иска да го спре.
— А защо сте тук? — попита Картър. — Чичо ви знае, че сте лесна мишена — племенница и единствената му най-близка роднина… дъщерята, която никога не е имал. Би трябвало да сте на някое безопасно място, далеч от всички възможни опасности.
Мария се обърна, наведе се и откъсна едно бяло цветенце. Доближи го до носа си и със сведен поглед тихо каза:
— Чичо ми е човек с железни принципи и му се възхищавам за това. Той ще защитава докрай онова, в което вярва. Не искаше да идвам. Аз обаче няма да позволя животът ми да се диктува от това какво би могло или не би могло да се случи. Аз съм самостоятелна личност, господин Картър. — Очите им се срещнаха. — Ще правя онова, което пожелая. А и нека да бъдем честни — ако могат да се доберат до мен тук, биха могли да го направят и на всяко друго място, където реша да се… скрия.
Последната дума бе произнесена с погнуса и отвращение.
Картър бавно кимна.
— Искам да знаете, че досега нито веднъж не съм губил охраняван от мен човек. — Вдигна брадичката й. — Значи ще правите каквото ви кажа и можем да излезем от всичко това живи. Става ли?
— Да. — На лицето на Мария цъфна прекрасна усмивка. — Вземете. Подарък за вас.
Картър взе цветето и го помириса, докато вървеше след момичето към къщата. Гледаше агентите в храстите и изобщо не им завиждаше — в небето се събираха облаци, които предвещаваха нови порои. Усмихна се — и си спомни Кейд от предишната вечер. Усмивката му бързо се стопи.
— Граф Фойхтер.
Картър стана и огледа мъжа, който вървеше към него. Беше добре сложен, чернокос, със сиви като желязо бакенбарди и прошарена със сиво брада. Погледът му бе пронизващ и интелигентен, облеклото — стегнато и елегантно. Картър хвана протегнатата му ръка — човекът стискаше здраво.
— Нещо за пиене?
— Вода — отвърна Картър.
— Радвам се, че се съгласихте да поемете тази задача. Разбрах, че на практика сте се оттеглили, но пък бяхте, така да се каже, много горещо препоръчан.
— Заради многото опит. — Картър се усмихна криво и взе подадената му чаша. Фойхтер се отпусна в едно широко кресло и запали пура. После се втренчи в Картър, който също седна, и хвърли за миг поглед към Мария — тя се бе настанила зад малкото дъбово бюро и пишеше нещо.
— Мислите ли, че сме в голяма опасност? — попита граф Фойхтер.
Картър сви рамене.
— Според докладите и другата информация, с която се запознах, бих казал — да. Работите за Спирала_Q, доколкото разбирам. Явно работата ви е създала множество врагове.
— Те се боят от бъдещето, господин Картър. Типично за страхливците.
— Бихте ли ми разказали за новия процесор? Казва се QIII Proto, нали?
— Това ще остане секретно дори за вас — меко каза Фойхтер. — Мога само да кажа, че Спиралата, както знаете, съществува, за да заличи терористичната заплаха във всяка точка на света, и че QIII ще е от огромна полза в тази задача. Той е невъобразимо мощен и ще е в състояние да разбива криптиране за части от секундата, да локализира терористичните клетки по цялата планета и да блокира военните мрежи, командните центрове и контролните системи на агресивните държави… уф! — Възбудата в очите му понамаля и се смени с по-овладяно и почти неразгадаемо изражение. — Но аз се увлякох. Както самият вие казахте, това е Proto — прототип, който все още не е напълно завършен.