Дулото на пистолет със заглушител.
Чу се тихо изпукване.
Полицаят отлетя назад; изпуснатият фенер се завъртя и за миг освети косо падащите дъждовни струи.
— Nein! — разнесе се вик от мрака. Вторият полицай извади пистолета си и започна да стреля. Два куршума улучиха калника на тойотата, преди автоматният откос да го завърти като пумпал и да го просне целия в кръв и безжизнен на асфалта.
Четирите коли дадоха заден и минаха покрай БМВ-то. Едната за всеки случай прегази тялото на първия полицай и остави широки следи от гуми върху и в гръдния му кош.
Тойотите изчезнаха в нощта. След тях остана призрачна сцена на ужас, осветявана от примигващите сини светлини на празната полицейска кола.
Картър гледаше конвоя скъпи лимузини, минаващ в конопа по алеята. Седеше на широката пейка до стаята на Мария (тя в момента се обличаше) и вниманието му бе раздвоено между тежката дървена врата на помещението и малкия прозорец, през който наблюдаваше. Дъждът се лееше с пълна сила от надвисналите облаци и сякаш целият свят бе потънал в тежък сумрак.
Чуваха се два вида музика — смесваха се в подлудяваща какофония: гърмящите ритми, долитащи откъм широката вита стълба в другия край на застлания с луксозни килими коридор, и нежните, примамващи звуци на Бетовен от стаята на Мария. Картър извади 9-милиметровия си браунинг. Провери тринадесетте патрона в пълнителя, след това и петте резервни пълнителя по тялото си. Седемдесет и осем патрона общо. Обичаше да е подготвен. Както често бе повтарял на Рокси: „Не искам да умра само защото са ми свършили шибаните патрони“.
Вратата се отвори и се появи Мария — ослепителна в бялата си рокля, която подчертаваше бледия цвят на кожата й и черната й коса.
— Готова ли сте? — учтиво попита Картър; усещаше страха й.
Мария пое дълбоко дъх. Знаеше — също като него и като множеството агенти, разположени из къщата и двора, — че тази вечер е златна възможност за убийците. Ако бяха истински, а не просто някакъв кух опит за изнудване. Празна заплаха. Номер…
— Не се отделяйте от мен тази вечер. Нито за миг.
— И до тоалетната ли ще ме придружавате? — засмя се тя.
— Да.
— Наистина ли?
Картър се усмихна.
— Наистина. Най-подходящото време за атака е моментът, когато гардът, така да се каже, наистина е свален.
Слязоха по широкото стълбище с дебели килими и резбовани дъбови перила. Стените бяха богато украсени с позлатени гипсови фрески. Отдел Q очевидно бе доста добре платен.
Картър вече бе инструктирал подробно Мария — никакво напускане на къщата, никакъв алкохол и никакви задевки с млади — или стари — мъже. Ако искаше да остане жива при тази потенциална заплаха, трябваше да сведе усложненията до минимум.
Шибани празненства, помисли си Картър.
Шибан Фойхтер! Твърдоглаво копеле. Тъпо копеле!
Сто и тридесет гости. Картър едва се сдържа да не застреля самия Фойхтер, когато Ханс Йесмар, шефът на немската операция, му връчи списъка.
Хората се мотаеха насам-натам и дърдореха. Прислужници с подноси с питиета обикаляха сред тях. Погледът на Картър обходи големия салон. Тежки кадифени завеси се спускаха до земята и скриваха евентуалните наблюдатели отвън. И евентуалните снайперисти.
Стоеше неотлъчно до Мария. Тя познаваше много от гостите и ги поздравяваше любезно. Картър мълчеше. Ако някой го заговореше, бе суров почти до грубост. Не искаше да дърдори. Това го разсейваше.
Наблюдаваше. Мария обикаляше гостите и като послушно момиче, стоеше настрана от шампанското.
Фойхтер, който явно страдаше от стрес, бе вече пиян и говореше на висок глас мръсотии в един ъгъл. Картър провери монитора на екипа. Всичко беше наред.
Горите около замъка Шваленберг се простираха на километри във всички посоки — ивици широколистни и иглолистни дървета, които се издигаха и спускаха — следваха склоновете и резките промени на терена. Няколко тесни пътеки, затрупани от паднали дървета и клони, пресичаха гората, но в тази тъмна дъждовна нощ сякаш нищо не помръдваше с изключение на люлеещите се от вятъра дебели клони с ручейчетата дъждовна вода, стичаща се по грапавите стволове.
В мрака се разнесе дълбоко ръмжене и четирите черни автомобила запълзяха плавно през гората. Тежките колела чупеха клони и преодоляваха с лекота падналите дървета благодарение на четворната предавка… Лендкрузърите бавно спряха, подредени в редица.
Двигателите млъкнаха.
Отново се възцари тишина.
Вратите се отвориха и десетина тъмни сенки пъргаво се измъкнаха от металните си затвори. Поеха невидими напред, после приклекнаха, загледани през дърветата към замъка Шваленберг, чиито светлини блестяха обещаващо в далечината.