Сенките бяха въоръжени до зъби.
Три различни изщраквания при слагането на пълнителите.
Бакърени погледи се срещнаха; размениха се безмълвни команди. Бавно, с безкрайна предпазливост и прецизност, колоната въоръжени убийци тръгна през храсталака, без да обръща внимание на дъжда и заплахата от дебнещата смърт.
Фридрих клечеше до един храст и слушаше заповедите на Йесмар. Погледна нагоре към надвисналите облаци, едва видими от проливния дъжд, и промърмори:
— Шибано време! Направо мъчение!
Свали мерника на Ruger M77 MkII VLE и огледа двора — въртеше плавно карабината на стойката й. Не можеше да различи нищо през дъжда, дори в инфрачервения и другите спектри. Разкърши рамене. Жадуваше за цигара и чаша горещо кафе. С пет бучки захар. Да, почти усещаше аромата му…
Устата му се напълни със слюнка. Внезапно нещо го накара да се обърне. Знаеше, че зад него има други агенти, които пазят гърба му, но въпреки това изпита неясното чувство, че нещо не е както трябва. Почеса се по наболата четина и се намръщи. Очите му се мъчеха да различат някакво движение в мрака. Отново прибягна до мерник и превключи на инфрачервено виждане. Ето там — видя… нещо… Плъзнала се зад ей онова дърво сянка? Или подигравателен танц на клони, съживени от желанието му за никотин и кафе?
Премести оръжието, но не успя да различи нищо повече между широките стволове и сплетените клони. Размърда се под дъжда и усети тънки струйки вода да се стичат по места, които досега бе смятал за напълно защитени.
— Мамка му.
Свали карабината, колкото да избърше водата от челото си — и чу съскането миг преди черната стрела да премине през дланта, челото и мозъка му и да прикове ръката към черепа в последен поздрав на богинята на смъртта. Слуз потече от ноздрите му и Фридрих бавно се свлече на земята. Другата му ръка се отпусна безжизнено на земята, пръски кръв изцапаха приклада на карабината.
Чуха се тихи стъпки. Три фигури приклекнаха до трупа му. Вдигнаха оръжието от земята, пръсти в черни ръкавици се плъзнаха по мерника.
— Остави. Не ни трябва. — Думите бяха тихи, меки, мелодични.
Оръжието падна на меката горска пръст. Фигурите изчезнаха в нощта.
Бяха минали два часа. Картър усещаше как умората се надига. Следеше неотлъчно Мария и в момента я последва в относителното спокойствие и хлад на коридора преди широкото вито стълбище. Извади миниатюрна кожена кутия от джоба си, отвори я и измъкна малка ампула. Заби иглата в бедрото си, после прибра празната ампула в кутийката.
— Какво е това? — попита Мария.
— Стимулант. Помага ми да съм бодър и нащрек. Утре ще си плащам.
Мария се усмихна и потрепери.
— Хладно е.
Картър я погледна, после очите му се насочиха нагоре към стълбите.
— Усещаш ли течение?
Мария кимна.
— По-рано го нямаше.
— Може да е просто отворен прозорец… — почна Мария, но Картър вече бе извадил браунинга и й направи знак да застане зад него. Извади и радиостанцията.
— Йесмар?
— Да?
— Можеш ли да дойдеш при стълбището? Май имаме работа.
— Веднага.
Йесмар се появи след петнадесет секунди, с малък черен пистолет в ръка.
— Наглеждай Мария за няколко минути — каза Картър. — Имам лошо предчувствие…
— Чакай, ще пратя хора с теб.
— Няма време.
Проследи посоката на течението, стъпваше безшумно по дебелия килим. Адреналинът и току-що инжектираният стимулант изостряха сетивата му до краен предел. Напрегнат като пружина, Картър се качи до първата площадка на стълбите. Музиката остана някъде долу като призрачен фон. Провери монитора на екипа — бяха минали пет минути, откакто всички се бяха отчели. Изруга наум. Безброй неща можеха да се случат за пет минути.
Промъкна се до прозореца на следващата площадка, приклекна и надникна в тъмното. Не успя да види нито един от заелите позиция снайперисти — но това не означаваше, че не са там.
Тръгна през широката площадка, ослушваше се. Протегнатата му ръка следваше лекия полъх на вятъра.
Спря пред една широка тежка врата. Опря длан върху дървото.
Облиза устни.
„Трябвам ти“ — прошепна му Кейд.
Нищо не ми трябва, горчиво си помисли Картър.
Бутна леко и отстъпи настрани. Вратата се отвори. Картър надникна, след което се вмъкна безшумно вътре с насочен напред пистолет. Стаята бе тъмна. Бързо включи осветлението…
Нямаше никого.
Тръгна към отворения прозорец — процеп с ширина седем-осем сантиметра. Погледна навън, после надолу, видя малка кална следа на дървения перваз… и внезапно осъзна, че е ясна мишена на фона на прозореца… Отмести се бързо в мига, когато куршумът 22-ри калибър направи стъклото на сол и се заби в гипсовия таван.