— Ето го! — рязко каза Колгар.
Внезапно, сякаш свалил защитата си, огромният боен кораб се появи на радара. Беше точно над тях. Държеше ги на прицел, впримчил ги бе в мрежата си. Бяха попаднали в капана му.
Подводницата се разтърси. Разнесе се далечен тътен, писък на метал и грохот като от наближаваща буря. Цялата подводница започна да се мята и да се тресе. Колгар безпомощно погледна ръцете си. И те трепереха.
— Външният корпус — изграчи той и пребледня, когато, срещна погледа на Лягарин. Рияна и Ротуел крещяха заповеди на матросите. Лицата на всички бяха бледи, разкривени от ужас от онова, което предстоеше.
Някакъв неизвестен вид високотехнологично дълбочинно торпедо бе пропукало смятания за „непробиваем“ двоен външен корпус. Можеш да имаш колкото си искаш балистични ракети или торпеда на борда, но корпусът е единствената преграда между живота и ужасното, смазващо налягане, което заобикаля всяка подводница.
„Москва 16“ потъваше…
И не само това — морето я смазваше.
Грохотът стана по-силен. Хората се мятаха из контролния център, обхванати от паника, а Колгар и Лягарин просто стояха и се гледаха. Бяха дълбоко. Прекалено дълбоко. И двамата го знаеха. И двамата разбираха. Бяха мъртъвци, поемащи последните си глътки въздух.
Рияна се вкопчи в ръката на Колгар.
— Нашата подводница! Все още можем да избягаме!
Колгар тъжно поклати глава. Бе прекарал много години в морето. Познаваше опасностите и ги приемаше. Само чудо можеше да им помогне да стигнат трюма на подводницата, а шансовете за бягство…
Рияна и двамата й колеги побягнаха от контролния център. Стъпките им отекваха по металните решетки, те търчаха сред изпадналите в паника матроси, които се разкъсваха между желанието да избягат или да кажат последно сбогом на боговете си.
Внезапно подводницата се наклони и моряците се разхвърчаха като парцалени кукли из контролния център. Тела се удряха в екраните, искри посипаха стоманената палуба. Колгар се блъсна в стената със смазваща костите сила и падна неподвижен, втренчен в безжизнените очи на Лягарин — той си беше счупил врата и крайниците му се бяха разкривили под неестествени и зловещи ъгли.
Започна да нахлува вода. Сирените завиха. Червени светлини премигваха в съзнанието на Колгар, но в момента той можеше да мисли единствено за жена си Соня и за дъщеричката им Оливия. Къса руса коса, прекрасна усмивка, виковете „тати“, докато я носеше на ръце и я притискаше към гърдите си; най-меката коса във вселената гъделичкаше гърлото му, мъничките й пръсти стискаха огромните му ръце…
Водата около краката му бе леденостудена, изключително буйна, безжалостна. Всички крещяха. Искри се посипаха отгоре му, но той не трепна. И тогава токът спря — чу се далечен стон, долови се трепет и светлините угаснаха.
Разнесоха се още стонове, сякаш ракетната подводница бе животно, на което бе нанесена ужасна рана; Колгар буквално почувства напиращото към тях налягане, усети как морето, могъщо и безмилостно, ги смазва в юмрука си. Стоманата и сплавите пищяха. Струи летяха от подпорните греди като автоматни откоси. Стълби се изкривяваха и се свиваха на хармоника, докато морето притискаше и смазваше живота в подводницата.
Тези последни мигове, в пълния мрак, в леденостудената вода, от която цялата му нервна система и органи се свиха в спазъм, бяха най-интензивните в живота на Колгар. Мечтаеше си каква ще стане Оливия като порасне и как Соня ще го оплаква. Сълзи потекоха по бузите му. Как бяха пропуснали кораба? Как бяха могли да го пропуснат, мамка му?!
Рияна закопча колана си в пилотското кресло на „Акула“. Ротуел и Метрас бяха мъртви. Ротуел бе смазан от отскубнала се стоманена подпора, която го преряза на две през кръста, и кръвта му бликна като фонтан, и изтече за секунди. Метрас бе запратена по една стръмна стълба, когато подводницата се наклони. Рияна увисна на перилата, краката й се мятаха над бездната; гледаше как нейната приятелка и боен другар от осем години изчезва в ледените тъмни води, за да не се появи никога повече. Беше истинско чудо, че успя да стигне до трюма на подводницата, и още по-голямо — че системата за компресия и декомпресия все още работеше.
Докато подводницата издаваше животинските си предсмъртни стонове, бързата ядрена „Акула“ излетя от търбуха й и се понесе сред скалите на дъното, като оставяше диря от мехурчета. Рияна, челото й бе разкървавено, гледаше с ужас по свързаните с ЕКуба монитори как грамадната подводница се разцепва на две и изчезва в бездната на падината Треманън. Сълзи се стичаха по бузите й и се смесваха с кръвта по тях. С пресъхнало от страх гърло тя активира оръжейната система на „Акулата“.