Сега представляваше запуснат стоманен призрак.
Почти запуснат…
Една фигура в плътно прилепнало черно облекло и с маска се плъзна в чернотата от някаква дупка в търбуха на машината. Ръце в ръкавици се вкопчиха в ръждясалия парапет и човекът вдигна глава и ахна, когато вятърът го разтърси, сграбчи го в мощната си прегръдка и му обеща…
Смърт.
Ухили се, отдаден с цялата си душа на екстремното лудешко усещане, извади цигара и преметна през рамо автомата „Стърлинг“, за да извади запалката.
— Никога няма да запалиш тук.
— Да бе.
Отвори капака на зипото и скри цигарата в шепи в храбър опит да се справи с жестоките пориви на вятъра. Като по чудо цигарата се запали и светна като ярка искра в мрака. Димът се заизвива около лицето му и той вдиша със затворени очи, наслаждаваше се на притока никотин.
— Скот, това е адски шибана мисия.
Скот кимна едва-едва, обърна гръб на широкоплещестия здравеняк с надупчено от шарка лице и се загледа в черните бушуващи води.
— Донеси малко кафе, а? И пътьом нагледай чеченското пи приятелче.
Здравенякът — новобранец в Ударна група 77 — изсумтя, тежко заслиза по железните стъпала и изчезна в шахтата под тях.
Скот продължи да се наслаждава на цигарата си и да зяпа яростните вълни, които бушуваха из Скен Фийлдс. Запита се разсеяно какво ли е да работиш на нефтена платформа и да си изкарваш хляба от черното злато, измъквано от земните недра. Въображението му се зарея; представи си планове — на платформата, на тръбопроводите по дъното, на танкерите — и се замисли за местоположението на огромните котви, понтони и колони, благодарение на които този лайнян боклук клечеше тук като пиянде в крайпътна канавка.
Замисли се и за себе си — Скот, ветеран с осемнадесетгодишен стаж в Спиралата, чукан в задника от шефовете и получил една от най-левашките охранителни мисии, измислени някога от стоящите в сянка плановици на Спиралата. Да пази Владимир Качениев, симпатизант на чеченските бунтовници и член на ВКВ, нелегална ударна група в Грозни. Владимир бе преследван човек. Скот бе просто уморен. Искаше да се прибере у дома. Да е извън играта. Искаше нещо, което никога, ама наистина никога не бе смятал, че ще му мине през ума — да излезе в пенсия.
Засмя се на самия себе си и се опря на парапета. Той изпука, но звукът се изгуби в рева на вятъра. Загледа се към черната вода долу. Страхът му се прояви, точно подръка…
Облиза пресъхналите си от солта устни и довърши цигарата. Метна фаса над водата и пламъчето моментално изчезна.
Пенсия.
Аз пък си мислех, че само старците се уморяват — обади се някакъв вътрешен глас.
Мислех, че си боец. Воин. Герой.
След обсадата на Циндао бе видял толкова, че бе достатъчно и за сто живота.
Тофи е прав, помисли си, докато вървеше към стълбата, затаил дъх под беснеещия вятър. Наистина шибана мисия — цели осем души, затворени в тази забутана ламарина за цели две седмици заедно с Владимир, тоя направо мръднал руснак.
Поклати глава и се изплю във виещия вятър.
Слезе тежко по стълбите — аварийните лампи висяха на неравномерни разстояния от ниския таван — и закрачи към кубрика. Металът кънтеше под кубинките му, тялото му се извърташе и извиваше, за да се промуши през тесните врати с техните проклети тежки каси, боядисани в тъмносиво.
— Какво става с кафето? — ухили се Скот от вратата на кубрика. И усмивката моментално изчезна от лицето му. По сивия метален под лежаха трупове — сред локви кръв. Кръв бе оплескала стените и мивките от неръждаема стомана, кръв капеше от маси и пейки. Тофи лежеше по гръб, с увиснала челюст, мъртвите му очи бяха втренчени в мигащата флуоресцентна лампа.
Скот не помръдна; после бавно, много бавно смъкна стърлинга от рамо и свали предпазителя. Погледът му се премести надясно. Той стисна зъби и усети в устата си вкус на кръв.
„Мамка му“, изкрещя наум.
Мамка му.
Пауъл бе мъртъв, проснат по гръб на една пейка. Окървавените му пръсти още стискаха ремъка на неговата SA80. Холоуей лежеше по очи на покрития с нитове метален под. Уорм бе разперил ръце, лицето му бе разкривено от ужасна агония. В гърлото му имаше огромна дупка, празните му очи гледаха тавана, сякаш търсеха Бог, който му бе обърнал гръб.
Съсредоточи се. Мисли…
Не бе чул никаква стрелба; убиецът — или убийците — бяха използвали безшумни оръжия. Бедните кучи синове — Тофи и останалите — дори не бяха разбрали какво им се е натресло. А това означаваше, че убийците са…