Заплашителен…
„Защо трябваше да идваме тук?“ — озъби се Кейд. Стоеше до огъня, горящ в малкия каменен кръг. Вятърът виеше около тях през тесните процепи на скалните зъбери, развяваше дрехата на Картър и милваше лицето му с целувката на мъртвец.
— Не съм искал да идваме тук. Просто така стана — бавно каза Картър. Думите му прозвучаха меко, почти приятелски.
„Я си го начукай — изсумтя Кейд. — Това си е моето място. Моят свят. Моята планина“.
Картър се ухили без капка хумор и седна с кръстосани крака до диво извиващите се пламъци — пращяха като малки демони, затворени в бутилка.
— Мисля да остана — каза той. — В края на краищата през повечето време ти ми правиш неканени посещения.
Имаше нещо, което ненадейно го развесели. Иронията от смяната на ролите — Кейд стоеше пред него, изведнъж изгубил наперената си поза; от черния му хумор и хапливост не бе останала и следа. Беше бесен от нахълтването на Картър.
— Никога не съм те канил в сънищата си.
„Различно е. Аз ти помагам“ — отвърна Кейд.
— На мен? Или на себе си?
„Не разбирам какво искаш да кажеш“.
Кейд не помръдваше. Остана прав, свъсил гъстите си вежди срещу неочаквания натрапник. Гледаше надолу към Картър с едва прикрито отвращение, сякаш току-що бе открил под леглото си гниещ кокал.
„Какво искаш?“
— Нищо. — Картър сви рамене. — Нито исках, нито имах намерение да идвам тук. Това е само сън.
„За теб — да. Но за мен е реалност“.
— Както ти си сън в моята реалност?
„Да. Докато не ми дадеш живот“.
— Какво си ти, Кейд?
„Аз съм ти, Картър“.
— Но какво си в действителност?
Улови леката усмивка, но тя изчезна. Като пробягваща сянка; като облак, минал през слънцето.
„Аз съм ти — повтори Кейд. — Аз съм пръстът върху спусъка. Аз съм силата зад юмрука. Аз съм ръцете, стягащи гаротата. Аз съм отровата в ампулата. Аз съм ти, Картър. Аз съм твоята тъмна половина, твоята лоша половина, твоята шибана половина, твоето отчаяние, гняв и омраза. Наречи го както ти скимне. Аз съм ти — само че ти реши да поставиш под въпрос съществуването ми и се боя, че никога не ще ме приемеш“.
— Ти вършиш неща, за които дори не съм и помислял — озъби му се Картър. — Не се опитвай да ме изкараш някакъв преебан шизофреник. Ти си в мозъка ми и живееш някакъв собствен живот. Казваш, че ти си аз, само за да не позволиш да обезумея… но аз ще те открия, Кейд. Някой ден ще те намеря, ще излезем един срещу друг и ще те убия.
Кейд се изсмя смразяващо.
„Би било… интересно“.
— Адски интересно ще е, когато станеш храна за червеите.
Кейд отново се изсмя.
„Ще очаквам с нетърпение този ден, приятелю мой. Спасителю мой. Душа моя. Радвам се отново да те видя така разгневен — именно гневът ти спечели прякора ти. Прякорът, който дере сърцето ти, Касапино“.
— Това не съм аз! — Гласът на Картър внезапно стана нисък, безизразен, зловещ.
„Именно твоите ръце избиха толкова хора“.
— Но го направи ти! — изсъска Картър.
„Как бих могъл да ги избия всичките?“ — Кейд се ухили подигравателно.
— Ти беше, ти, шибано лайно, и много добре го знаеш! Не ми приписвай собственото си шибано проблемно минало.
„Нямам проблемно минало“ — спокойно каза Кейд.
Обърна се и се загледа над мрачната пустиня към нещо, което Картър не успя да различи.
„Има една птица, която се храни с месото между зъбите на крокодилите — каза Кейд и на устните му заигра усмивка — Крокодилът може да я убие като нищо, достатъчно е само да затвори челюсти. Но решава да не го прави, защото птичката му е от полза. Тя му помага да запази най-голямото си богатство — зъбите, благодарение на които живее. Затова оставя птичката жива и по този начин удължава собствения си кивот. Това се нарича симбиоза. Птичката и крокодилът се хранят един от друг. Свързани са, също като любовници“.
— И си мислиш, че и с нас е същото? — Картър се изсмя студено, гледаше го изпод тъмните си вежди. Цялото му чувство за хумор бе изчезнало, сменено от студено и твърдо парче лед, забито в сърцето му.
„О, да — отвърна Кейд, все така се усмихваше. — Само искам да мислиш внимателно. Да решиш кое точно си. Крокодилът или птичката?“
— Картър…
Нещо го разтърси. Светът избледня и изчезна. Картър отвори очи. Наташа бе сложила ръка на рамото му и се взираше тревожно в него.