— Мамка му.
Спринтира през площадката и надолу по стълбите.
— Какво стана? — попита Наташа.
— Токът спря. Това е невъзможно — обезопасен съм с автоматичен авариен генератор.
— Дай ми оръжие — каза Наташа.
Картър й подхвърли малък черен 9-милиметров глок, бе го взел от оръжейната. Наведе се, извади тънък нож от скритата кания в обувката си, после внимателно го прибра обратно, Металът винаги е окуражаващо подкрепление.
Самсън изскимтя в тъмното.
— Сам. Ела тук!
Лабрадорът веднага се появи. Очите му блестяха в сумрака.
Картър коленичи и прошепна нещо в ухото му. Сам отново изскимтя. Картър го поведе надолу по стълбите към вратата, зад която виеше студеният вятър. Отвори предпазливо и Сам изчезна в снега.
— Върви. Хайде, бягай…
Изтича обратно по стълбите и се наведе над раницата си.
— Къде го прати?
— По-далеч оттук. Прекалено е опасно — отвърна Картър. — Дръж.
Наташа улови ключовете, трепна от болка и облиза нервно устни. Очите й внезапно блеснаха трескаво в тъмното.
— Обърнах колата. Май ще се наложи да се омитаме веднага.
— Сега вярваш ли ми?
— Вярвам, че някой има адски много шибана техническа подкрепа и че всеки, който е в състояние да извади от строя сензорите и аварийния ми генератор от раз, е най-малкото е едни гърди пред нас.
— Детекторите ти регистрираха ли нещо?
— Приближаване. В гората на юг…
— Не им се доверявай. Убиецът може и да е по-близо… Картър потръпна и свали предпазителя на браунинга. Тръгна през стаята, стъпваше уверено благодарение на точната си памет… Познаваше всеки контур в тъмното… и сега да се махне? Да тръгне нощем по открития път?
Опасно и глупаво.
Трябваше да се махнем моментално, помисли си.
Тези няколко часа можеха да се окажат фатални…
Насили сърцето си да престане да бие така бясно. Бавно облиза солените си устни и надникна през прозореца към снега…
Нищо.
Входна точка? — замисли се.
Само предната врата — освен ако убиецът не е катерач…
„Имаш ли вече нужда от мен?“
Само когато съм мъртъв, помисли си Картър.
„Стига си се заяждал де. Убиецът вече е в къщата“.
Картър тъкмо се канеше да отговори, когато в душата му повя хлад, сякаш призрак се просмукваше в костите му. Главата му рязко се завъртя. Сянката бе петно мрак…
Ръката му се стрелна напред. И в нея се появи…
Браунингът.
Петте куршума изтрещяха в отсрещната стена и вдигнаха искри от металната рамка на една картина; Картър се отпусна на коляно и се огледа. Наташа лежеше по корем на пода — автоматична реакция на стрелбата.
— Доста прибързано действие — чу се мек напевен глас. Звучеше странно безполово. Картър примигна и се опита да определи откъде идва. Бавно се запремества настрани — държеше браунинга готов за стрелба, — докато не се озова до Наташа.
Стискаше пистолета с дясната ръка. Посегна надолу е лявата и напипа нейната. Тя все още държеше ключовете на БМВ-то. Притисна ги дълбоко в дланта й и тя го потупа в знак, че е разбрала…
Тръгнаха заедно към стълбището, което щеше да ги изведе навън, на снега.
Долови се движение…
Картър стреля.
Куршумите с писък рикошираха от стената, забиха се в дървото на вратата и пръснаха стъклото на някакво шкафче. Наташа изчезна. Ударникът на браунинга глухо изщрака.
Пълнителят бе празен.
Фигурата се хвърли към него от мрака и той се метна встрани. Картър нямаше време да сменя пълнители, така че напъха браунинга в джоба си и измъкна другия пистолет — глока — от колана…
Ритникът се стовари високо в гърдите му с такава сила, че той отлетя назад, прекатури се през канапето и се строполи на пода, останал без въздух, болка прониза сърцето му…
Фигурата отново скочи с невероятна скорост и пъргавина…
Картър се завъртя, скочи и се хвърли напред да посрещне убиеца. Двамата се сблъскаха, ръцете му се вкопчиха в дрехи и плът, главата му се стрелна напред и удари някаква кост. Рухнаха на земята и Картър стовари втори удар, после трети… чу се тежко изпъшкване, двамата се претърколиха и фигурата…
Изчезна.
Докато Картър се мъчеше да стане, обувките на противника го блъснаха в гърдите, но той успя да блокира удара с ръце и се вкопчи в краката на нападателя. Двамата отлетяха назад, към каменните стълби, и…
Тъмнината отвън.
Паднаха и се затъркаляха надолу по стъпалата, блъскаха се в стените и отскачаха от тях, прекалено объркани, за да се бият. Сплетени на кълбо, прелетяха последните пет стъпала и се стовариха върху отключената врата. Тя се отвори с трясък.