Е, QIII Proto щеше да стане най-голямото й постижение. Спиралата можеше да го използва, за да преодолява военните системи; да прониква във всяка база данни в света; да идентифицира терористите чрез сателити; да предислоцира войски на бойното поле благодарение на изчисленията на РИ, базирани на вероятностите на Световния код…
Пак Световният код, един от любимите й моменти.
Свършеният изкуствен интелект.
Реален интелект, способността на компютъра до миели, да притежава емоции и да води борбата за цивилизованост. Той щеше да е върховното оръжие срещу злото и Спиралата щеше да застане начело на тази могъща нова технология, да овладее растящия ужас от търговци на оръжие и производители на бомби, убийци, похитители, контрабандисти на наркотици…
Потрепери. Разбираше, че залозите са високи; не го бе осъзнавала, всъщност никога не се бе замисляла за това преди унищожаването на лондонската щабквартира. Но смъртта на толкова много колеги бе смразила душата й до най-тъмните й ъгълчета.
Сега разбираше. Това вече не беше игра.
И може би никога не е било.
Върна се до асансьора и изведнъж й хрумна да отскочи до централната лаборатория и да види какво правят призрачните машини в този среднощен час. Обикновено всички операции през нощта бяха автоматизирани и затова не се боеше, че ще се натъкне на някого по това никое време.
Спусна се в недрата на лабораторията и закрачи по коридора към собствения си специализиран отдел. Спря. Отвори първата от трите бронирани стъклени врати. И когато тя се затвори зад гърба й и Джесика остана в тясната стъклена кабина между двете врати… я видя.
Някаква фигура…
Джесика Рейд замръзна.
Фигурата стоеше неподвижно до платформата на QIII.
Взира се в нея няколко дълги, дълги мига. Фигурата не помръдваше. Джесика хем бе почти сигурна, че са я видели, хем осъзнаваше, че фигурата не показва никакви признаци, че я е забелязала.
Охранител? Истински охранител, а не някакъв затъпял пазач в коридора, който няма какво да прави, освен да пристъпва от крак на крак, за да не се схване, и да дели фаса с отегчените си колеги?
Или пазител?
Защитник?
Отпусна се бавно на килима и седна, чудеше се какво да направи. Изпълзя до вратата, през която бе влязла, и въведе паролата си. Вратата безшумно се плъзна настрани и тя запълзя по килимите и плочките на коридора, после стана, усмихната на невероятния си късмет, затича…
След няколко минути седеше на леглото с чаша бренди в треперещата си ръка, отпиваше бавно и се питаше каква ли е тъмната фигура. И защо беше там?
Сърцето й още започваше да бие бясно, когато се сетеше за гледката. Сиви дрехи, нещо като маска на лицето и мътни бакърени очи. Коса нямаше — черепът бе обръснат. Фигурата изглеждаше спокойна и същевременно…
Застрашителна.
Много, много застрашителна.
Потрепери и отново отпи от брендито си.
Кой беше този пазач?
Сигурно някакъв нов вид охрана, назначена да охранява QIII в този напреднал стадий на разработка. Но нима останалите предохранителни мерки не бяха достатъчно добри? Нима оградите с ток, въоръжената стража, огромните бетонни стени, стоманените врати и електронните ключалки не бяха остатъчни, за да защитят този революционно нов процесор?
Разбира се, че не бяха.
Изсмя се горчиво на самата себе си и се загледа към пустинята на монитора. Спирала_Н беше ударена. Унищожена. Изтрита от лицето на земята.
Замислена за странната среща, Джесика отпи още една глътка от брендито и се наслади на горещия огън в гърлото си. Една думичка се промъкна в ъгъла на съзнанието й. Дума, която бе дочула навремето, когато влетя яростно в кабинета на граф Фойхтер по време на работната му среща с Дюрел и Адамс…
Нексът…
Всички се бяха обърнали към нея. Тя се извини и излезе.
А сега… сега думата сякаш изникна неканена от забравените кътчета на паметта й. Некс. Един некс. Нексът? Дали не бе име на човек? На охранител? На убиец?
Потрепери, усети, че е пила повече от нужното, и довърши брендито на един дъх.
Реши сутринта да попита Адамс.
Да. Добра идея. Той щеше да й обясни за некса.
Може би.
Полет
10
Рухна в снега. Кейд крещеше в главата му. Думите му бяха така изпълнени с ярост, че не се поддаваха на разбиране. Омразата му бе така осезаема, че когато силите го напуснаха и изпита хладно отчуждение към всичко около себе си, тя сграбчи и душата му в юмрука си и гадно стисна…
„Бий се!“ — виеше Кейд в съзнанието му. „Мамка ти, Картър, не ме оставяй да умра по такъв начин! Бий се!“
Но Картър не можеше. За тези кратки секунди не можеше да направи нищо. Сякаш най-лошите моменти от живота му бяха дестилирани в ликьор от ужас, чиято сила можеше моментално да го изведе от строя. Без да осъзнава, смени опипом пълнителя в джоба си, докато стъпките приближаваха, мозъкът му заработи, стъпките внезапно станаха по-бързи и…