— Картър, сто на сто има въоръжена охрана — възрази Наташа. — С кучета. А ние сме само с един пистолет.
— Достатъчен е. В подобни ситуации едно оръжие може да роди още.
— И мислиш, че ще можеш да пилотираш… хм, каквото там си намислил да отвлечеш?
— Естествено. Вярно, минаха няколко годинки. Не съм летял от мисията в Египет. Но всичко си е същото, мамка му. Джойстик. Рул. Задкрилки. Колесник. Стига де, горе главата. Не е като да сме предадени от всичко, в което сме вярвали и познавали. Защо е тази крива усмивка?
— Ти си луд — бавно каза Наташа. — И само не ми казвай, че още смяташ да идеш при Гол.
— Съжалявам, Натс, но е така. Гол може да ни помогне.
— Ще ни застреля. Е, поне теб…
— Не го надценявай. Той има златно сърце…
— Да — все така бавно каза Наташа. — Но не помниш ли? Не помниш ли, когато го простреля… да не би да си забравил, мамка му?
Картър сви рамене.
— Беше за добро, ще го разбере. Още е жив обаче, нали?
— Намислил ли си си последното си желание? — Наташа изруга, въздъхна и разтърка уморените си, изпълнени с болка очи. — И къде ще намерим Голямата клечка? Знаеш ли дали още не си играе игричките из Африка?
— Не мога да разгласявам подобна информация — с крива усмивка отвърна Картър.
— Ти наистина си побъркан — повтори убедено Наташа.
— Разбира се. Нали точно затова работя за Спиралата. — Той се закашля. — Имам предвид, работех. Мислиш ли, че ще приемат официалната ми оставка?
— Но ти не знаеш, Картър. Не знаеш кой е изпратил некса.
— Нали каза, че били най-дълбоко пазената тайна на Спиралата? Е, остава да събереш две и две.
— Да, понякога резултатът е седем. Ако ЕКубът е още в теб можем да се опитаме да се свържем…
— О, не. Никакви обаждания. Правим го по моя начин. Ако наистина е Спиралата и ако тия шибаняци наистина ни следят, ЕКубът ще ни подпали задниците по-сигурно и от сигнална ракета.
— Да, но ако не са, може да ни помогнат.
— Нямам нужда от ничия помощ — отсече Картър. — Ще го направя по моя си начин. Винаги действам така.
Наташа бавно поклати глава и отново прокара пръсти през късата си черна коса.
— И кога ще започнем… искам да кажа, ще започнеш… изпълняването на този смахнат план за кражба от британското правителство?
— Кражба. Ха! Добре ли чух, Натс? Аз не съм крадец… А съм част от огромната машина на Спиралата, а тя не само, че има дял в Министерството на отбраната, но е и собственик на това летище и оборудването. Тъй като съм част от Спиралата и Спиралата е част от мен, аз просто вземам нещо, което по право си е мое. Схващаш ли?
— Не вярвам охраната да погледне на нещата по този начин.
— Е, нямам време да подписвам тъпите им документи. — Картър извади очукания браунинг от джоба си и се загледа с любов в матовата черна повърхност. — Сигурен съм, че ще успея да ги убедя с този 9-милиметров сержант.
И се усмихна без капка хумор.
Падна мрак. С него се изсипа още дъжд.
Картър затръшна вратата на БМВ-то. Беше сигурен, че ловците съвсем скоро ще открият колата, но се надяваше, че дотогава двамата с Наташа ще са много далеч оттук. Далеч от очакващите ги куршуми и болка.
Поддържаше Наташа, докато се промъкваха през влажната гора и после покрай високата ограда с бодлива тел отгоре.
— Тук ще се покатерим — тихо каза Картър. — Не се безпокой — базата е съвсем маловажна и съответно „добрата“ охрана е абсолютен боклук. Освен ако шибанякът не е бил разкрит.
— Разкрит? — Наташа го зяпна.
Картър кимна.
— Някой здравата се мъчи да събори Спиралата. Има връзки. Спиралата държи летателни машини в тази база. Това е само предположение, но пък… но пък онзи некс едва не ме уби в собствения ми дом…
Сви рамене, пристъпи напред, покатери се по оградата и преряза бодливата тел с клещи. Протегна се надолу и изтегли мръщещата се и стенеща от болка Наташа. Предпазливо се прехвърлиха през оградата и се смъкнаха на тревата, задъхани и изпотени.
По-голямата част от базата бе потънала в мрак. Три-четири тъмни сгради със самотни жълти светлини бяха накацали в едната й част. Няколко писти се пресичаха в сумрака, а до още няколко постройки се виждаха разнообразни мокри самолети и хеликоптери — проблясваха в мрака.
— Можеш ли да различиш знаците? — попита Картър.
Наташа поклати глава.
— Ох, с възрастта зрението ми отслабва — въздъхна той. Хайде.
Бавно тръгнаха през тревата. В един момент Картър спря и посочи към мястото, където явно имаше вързани на вериги кучета. Направиха огромен полукръг, заобиколиха базата и най-сетне притичаха през дъжда и клекнаха под символичното прикритие на един ламаринен покрив. Дъждът се лееше точно пред тях.