Отначало Картър не бе в състояние да си представи такова количество. Пет, десет — да, това бе постижимо. Но петдесет и осем милиона? Тъпо число. Докато не стъпи на палубите на танкерите — пълните с трупове танкери — по време на Танкерните преходи, към които бе зачислен заедно с повечето от служителите на Спиралата като антитерорист.
Танкерите, някои бяха дълги километър и половина, бяха със свалени панели на палубите и се виждаха пресичащите и греди, през които хвърляха раздутите трупове. Стотици. Хиляди. Милиони.
Отначало Картър не можеше да гледа, не можеше да понесе гледката на толкова много мъртъвци. Унищожителната Сива смърт бе свършила работата, за която бе създадена. При това прекалено добре. Много повече от добре.
Стоеше на палубата с блестящи от машинното масло обувки, стиснал студения автомат. Джем му махна и тръгна към него. Безрадостните им погледи се срещнаха над гледащите лица на един милион вонящи тела.
— Засечена е активност — студено каза Джем.
На път за Сибир на няколко пъти бяха заплашвани от TJF — японска терористична групировка, бореща се срещу виновното за всичко упадъчно западно общество. Групировката твърдеше, че отровата на Сивата смърт е била създадена на Запад и затова трябвало да си остане там. Членовете й планираха да принудят танкерите да обърнат… или да бъдат потопени, ако откажат.
Затрещяха картечници.
Картър и Джем се втурнаха редом със стотици други агенти на Спиралата и войници от разпадащите се специални части на разпадащия се свят.
Хеликоптери изреваха над главите им. Оръдията на танкера превърнаха много от тях в огнени топки, които с писъци падаха в океана, без да спират да сеят куршуми. Японски бойци скачаха от машините и стреляха и докато падаха. Картър и Джем — автоматите ритаха в ръцете им и пускаха широки откоси — приклекнаха зад някаква преграда; куршумите на противника рикошираха от стоманените греди под краката им.
Един от куршумите улучи Картър високо в гърдите, проби бронежилетката и влезе под ключицата. Той отлетя назад, блъснат от железния юмрук, студеният въздух свистеше в ушите му, докато той падаше, падаше, падаше надолу в трюма, пълен с милиони сиви тела…
Падна и усети как пълните с гной трупове хлътват под него. Изкрещя. Длани се плъзнаха по ушите, главата, ръцете и гърба му. Помъчи се да се измъкне, но започна да потъва. Усети разкъсваща се плът. Воняща течност го обгърна й езеро от нечистотии. Навсякъде около него имаше крайници. Вонята им проникна през бронежилетката му, запълни ноздрите му, устата, гърлото. Той се задави и смъкна бронята, повърнатото се смесваше с кръвта му.
Телата вече бяха и върху него. Потъваше.
Изпъшка и се опита да се измъкне.
Но телата го дърпаха надолу.
Пръскаха се като стари чували за боклук.
Гранясалите им течности напълниха пищящата му уста, потекоха като акумулаторна киселина в давещото се гърло, опитваше се да изплува, но единственото, което чуваше, бе смехът на милионите тела, възнамеряващи да отмъстят за биологическото оръжие, предало човечеството…
— Мамка му!
Навън бе нощ. Картър се събуди с ужасна болка, разкъсваща самия център на мозъка му. Можеше да долови миризмата на горящото дърво. Седна бързо, студените ужасяващи спомени още изпълваха ума му…
— Шшш.
Наташа бе коленичила до леглото му. Хладните й длани му помогнаха да легне отново, оправиха възглавниците и завиха с чаршафа голото му тяло. Очите му се фокусираха и той осъзна, че стаята се осветява от слабата светлина на една-единствена свещ. Бръмченето на насекомите достигаше до тях откъм дървените капаци на прозорците и Картър се изуми на мисълта, че долу, някъде под тях, има същински кошер, пълен с последните технологични чудеса — база на Спиралата, — скрита зад най-простата възможна маска, Долови далечното пращене на огън и приглушените гласове на въоръжените стражи.
Разтърка челото си.
— Да има нещо болкоуспокояващо?
Наташа му подаде някакви таблетки и чаша вода.
Пак ли сънува танкерите?
Той кимна.
— Да. А също и Кейд.
— Кейд?
— Няма значение.
Глътна таблетките и отпи глътка минерална вода.
— Наместиха ти пръста, снимаха ребрата, погрижиха се за всички порязвания и натъртвания. Ще оживееш, но лекарят, който те прегледа, така и не можеше да си обясни защо припадна така изведнъж под дърветата.
— Просто главоболие — неумело излъга Картър.
— Направиха пълен скенер на тялото и мозъка ти. Не получиха никакъв резултат. — Наташа се усмихна. — Докторът те похвали за работата ти върху мен. Шевовете и всичко останало. Потвърди онова, което вече знаех — че си спасил живота ми.