— С възрастта ставате все по-добър, господин Картър.
Картър се ухили. Не можеше да се сдържи, независимо от дълбокото туптене в ребрата, което сега се връщаше.
— А вие ставате все по-дива.
— Опитвам се да ви доставя удоволствие — меко каза тя, усмихна се и го гризна по брадичката.
— Как успя да накараш Гол да не ме застреля?
Наташа се нацупи.
— Картър, как можеш да задаваш такива въпроси, след като току-що се чукахме?
— Трябва да зная.
Надигна се на лакът и я погледна. Ръката му очерта шарки по потните й гърди. Той се наведе дяволито захапа едно от зърната й.
Тя изписка шеговито.
— Не го спрях аз. Ти го направи. Думите ти, действията ти.
— Какви действия?
— Битката. Онази вътре в теб. Беше изписана на лицето ти…
— Битка? — Картър затвори уста и зъбите му рязко изтракаха. Въздъхна.
— Не разбирам какво става вътре в теб — каза тя.
— Сложно е.
— Опитай. Довери ми се. Аз съм интелигентно момиче. Нещо те разкъсваше на две. Нещо те изгаряше и ти беше… — Наташа затърси подходящите думи, с които да опише видяното, — беше като двама различни хора. Една част от теб искаше да нападне Гол. Другата искаше да са предаде. Видях го, Картър. Видях го на лицето ти. Чух го в гласа ти.
— Вярваш ли в обсебването? — внезапно попита той.
— Като в „Екзорцистът“ ли? Обсебването на деца и разни такива глупости?
— Нещо такова. Виждаш ли…
Млъкна объркано. Наташа окуражително стисна ръката му.
— Като обсебен съм — каза той. — Нещо обитава ума ми. Говори ми. Опитва се да установи контрол над мен.
— Затова ли навремето ме питаше за шизофренията?
— Да. Но това е различно — то ми говори, спори с мен… опитва се да ме овладее, но аз трябва да го…
— Него?
Погледите им се срещнаха и Наташа го видя — страха. Страха от онова какво ще си помисли за него. Че е побъркан.
— Кажи ми — тихо прошепна тя.
— Казва се Кейд.
— Можеш ли да разговаряш с него в момента?
— Не. Появява се, когато надуши шанс за борба… ако го оставя да надделее, си свършва работата. Убива. Именно Кейд държеше юздите — при това много здраво, — когато си спечелих прякора Касапина… но това не бях аз, Наташа, кълна се, грабва да ми повярваш…
Наташа дълго не продума. После го прегърна силно.
— Прилича ми на комплекс за вина.
— Много добре зная на какво прилича. Зная какво щях да си помисля, ако ролите ни бяха разменени и ти ми разкажеш такава идиотщина. Именно затова не говоря за Кейд. Именно затова той живее сам и изгаря душата ми и рядко го пускам на свобода…
— Но го правиш, така ли? Пускаш ли го на свобода?
— Ако не ми остане друга надежда. Ако се предам пред смъртта… и точно това е тъжното. Например в Шваленберг — бях абсолютно сигурен, че съм труп. Предаден от онези, които би трябвало да защитавам. Изгубих ума си — в буквален смисъл, Вече не ми пукаше и се оставих на Кейд… той се израдва на касапницата и ми осигури още няколко дни живот. Разбираш ли ме?
— Прекалено е шантаво — каза Наташа.
— Не се плаши. Имам пълен контрол…
— Не се плаша. И ти вярвам — прошепна Наташа. Целуна го по ухото, прегърна го и остана така, докато не го усети как заспа и дишането му стана равномерно. Пръстите й нежно чертаеха шарки по гърба му и от време на време изписваха спирала. Спирала в плътта му. Спирала, водеща…
Надолу.
Картър се събуди в мрака. Наташа го бе прегърнала в топлите си обятия и спеше. Внимателно се освободи от прегръдката й, обу си гащетата, открадна цигарите и запалката й и излезе.
Пред вратата стоеше въоръжен страж с дълги до кръста плитки — казваше се Маркъс. Голите му гърди бяха покрити с многобройни белези. Огромният мъж му се ухили глуповато с една от онези усмивки, които сякаш казваха: „Вие двамата определено не знаете как да не вдигате тупурдия“. Картър му се ухили в отговор, зашляпа бос по коридора и излезе навън.
Прохладен ветрец погали кожата му. Той запали цигара, седна на дървените стъпала и се загледа към притихналите портокалови дръвчета, които проблясваха в сребристо в тъмнината. Звездите ярко светеха на черния балдахин над земята и Картър отметна глава и издуха дима да се понесе към безкрая на топлото нощно небе. Никотинът се просмука в мозъка му, силният тютюн изгори дробовете му. През дърветата се разнесе мек глас:
— Как сте, господин Картър?
Той се обърна и се усмихна на Гол, който стоеше с ръце на кръста и вдишваше дълбоко изпълнения с аромат на любов нощен въздух. Очите му бяха неразгадаеми, прошарена та му брада — вече по-скоро сива, отколкото черна, забеляза Картър — бе грижливо сресана и лъскава. Долови слабата миризма на кокосово масло.