Настъпи мълчание. Огънят пращеше. Гол гледаше пламъците, обхванат от меланхолия.
— Никога не ми е минавало през ума, че ще стане толкова бързо или толкова лошо — въздъхна той. — Две бази са унищожени. Ударните групи са направени на пух и прах. Предупредихме ги, но бе прекалено късно. А има и други, по-сериозни събития. Странни неща стават по целия свят — сигурно сте забелязали по новините. Опасен нов компютърен вирус, изчезнали ядрени подводници, прекъсвания на електрозахранването, катастрофирали изтребители, изключване на газови инсталации, деактивирано руско ядрено депо, финансови институции, губещи милиони долари, компютърна намеса в борсовите операции… всякакви гадости, приписвани на лошо написан софтуер или човешки грешки. Но причината не е такава. Свързваме много от случаите, проследяваме ги до източника им, но пътищата не са ясни. Има обаче нещо, за което сме абсолютно сигурни. Всички тези събития, всички тези преебавки в глобален мащаб всъщност не са преебавки, а някакъв вид тест. И всички имат един и същи източник.
— QIII — прошепна Картър.
— Да.
— Значи го тестват, преди да бъде напълно завършен?
— Да. — Гол кимна. — Процесорът загрява. Пуска вътрешни диагностики. Проверява докъде са способностите му. Но това са дребни неща — изгубена подводница тук, електроцентрала там, поразена компютърна мрежа в лондонска банка и подмяна на информацията с „произволни данни“… Когато настъпи окончателният момент, ударът ще е ужасен. Всички гадости ще се случат едновременно, а шибаният процесор е в състояние да го направи.
— Защо тогава още не са го направили?
— Поради две причини — спокойно каза Гол. — Първо, ние знаем за тях, знаем за тази отцепническа група и в момента агентите ни са по следите им. Второ, QIII още не е напълно готов — той работи и проверява сам себе си, но още не е завършен. Една прибързана атака може да се окаже провал. А освен това разполагаме с плановете. Разбираме начина, по който работи. И можем да го спрем.
Картър погледна Наташа, после Гол.
— Разполагате с плановете на шибания процесор? Как сте се добрали до тях, по дяволите?
Наташа се усмихна горчиво.
— Беше дълга и тежка битка, Картър. Картър поклати глава и разтърка уморените си очи. Наташа се премести до Гол и сложи ръка на рамото му.
— Добре ли си, татко?
Гол се усмихна отпаднало.
— Да. Но вие ще трябва да се махнете оттук. Продължават да постъпват сведения. Ще пристигнат тук рано сутринта. Нексове със солидно подкрепление. Изглежда, искат онова, което смятат, че им принадлежи по право.
— Никъде няма да ходим — каза Наташа.
— Ще се бием — изръмжа Картър. — Нексове, казваш? Е, бягахме достатъчно дълго, мамка му. Стига толкова. Малко сме, но можем да обърнем нещата. Не би ли трябвало да действаме веднага?
— Сто души действат в момента. Не можем да направим повече от това, което вече правим. Но за това после. А сега да се поотпуснем, да пийнем, а после — после ще се подготвим. Не можем да напуснем това място, защото няма къде да избягаме… а и ресурсите ни не могат да се преместят без много дни тежък труд. Трябва да се защитаваме срещу неверниците… — Гол замислено поглади брадата си, без да сваля очи от Картър. — Казвате, че сте готов да се биете с нас, господин Картър… Питам се обаче…
— Какво?
— Душата ви готова ли е за рая?
— Ако не е, тогава ще ти го начукам в ада — изръмжа Картър.
Изстена, когато някой го разтърси. Отвори залепналите си очи и си представи каната — каната сладка златиста течност, на която бе обърнал толкова голямо внимание снощи. Пламтящи образи преминаха през ума му. Добра храна. Хубаво пийване. Весела и шеговита компания. Искрящото лице на Шаназ…
Отново изстена и изгледа ядно Гол.
— Какво?
— Събуждай Натс. След пет минути ви чакам отвън.
— Имаш ли цигари?
— Имам — изръмжа Гол. — Хайде, размърдай се. Скоро ще съмне. Остава ни малко време. Нексовете идат.
Изгревът наближаваше: слаба светлина озаряваше хоризонта на изток. Наташа тръгна след Картър, като мърмореше, че не си е доспала. Докосна леко раната на гърлото си, после опипа рамото.
— Болкоуспокоителните на Гол действат, но не са достатъчни.
— Още ли ти е зле?
Наташа се усмихна слабо.
— Ще оживея, сигурна съм.
Прекоси верандата и прегърна баща си.
— Какво да направя за теб, тате? На сафари ли ще ни водиш?
— Де да беше така — избоботи едрият побелял мъж и разроши косата й. — Радвам се, че си тук, момичето ми. Хубаво е, че отново си до мен. От това се чувствам по-млад!
— И аз. — Наташа се усмихна. — Караш ме да се чувствам като дете.