Ръката му се отпусна. Разкъсаният, кървящ и надупчен некс със забавено движение пъхна нов пълнител в автомата си. Гледаше го и се гърчеше в собствения си свят на болка, но в бакърените му очи не се четеше нищо. Картър не можеше да направи нищо. Нексът пристъпи напред, напрегнатият му поглед се заби в него и той го разпозна — беше същият поглед като онзи в Шотландия, когато бе нападнат така изненадващо…
— Радвам се да те видя отново — изграчи Картър.
— Удоволствието е мое, господин Картър.
В мекия безполов глас нямаше болка. Никаква шибана болка? — изскърца обърканият ум на Картър.
Пръстът дръпна спусъка…
И маскираното лице на некса експлодира.
Картър гледаше вцепенен как на негово място се отвори огромна дупка сред писък на метал. Мозък, парченца череп и кръв се посипаха върху него с лек трополящ звук. Фигурата се сгъна бавно и спретнато на пода и замръзна.
Вниманието му се премести от трупа на преден план към мястото зад него, там стоеше Наташа с автомат в ръцете. Слаба, ужасена усмивка играеше на устните й.
— Длъжник си ми — слабо прошепна тя.
Картър се закашля и се претърколи по гръб.
— Трябва ми превръзка, поне някакъв парцал — изхриптя той и с мъка седна. Нещо топло се бе разтекло по тялото му и се спускаше надолу към чатала.
Наташа коленичи до него и потопи длани в кръвта му. Погледите им се срещнаха. Тя бързо скъса ивица от ризата си, наложи я върху раната и внезапно море от болка избухна в мозъка на Картър и отекна в огромната оперна зала на мозъка му…
Заедно с болката в мозъка му — тя също се върна, за да го изгори.
Здравата да го изгори.
— Днес определено не ми е ден — изграчи той. С мъка се изправи, притиснал парчето плат към хълбока си. Наташа коленичи, взе пистолета му и му помогна да го презареди. Патроните бяха хлъзгави от кръвта. Взеха автоматите на мъртвите нексове и поеха дълбоко дъх.
— И сега какво? — изсъска Наташа.
— Трябва да намерим Гол.
— Може да е навсякъде… беше такава лудница…
Бавно се качиха по стълбите в кабинета на Гол. Тук се бе водила битка — имаше кървави следи, но трупове липсваха Кръвта бе оплискала стените, сякаш някакъв побъркан художник бе пуснат да беснее на свобода с бояджийска четка и му бе казано да твори съвременно изкуство. Гол го нямаше.
— Какви бяха онези координати? — попита Наташа. Покриваше вратата на кабинета с автомата. Ръцете й трепереха.
— 551.222.222.340 — изпъшка Картър. Лицето му бе станало сиво, около очите му бяха избили виолетови кръгове, носът му бе покрит с кора съсирена кръв. Стискаше браунинга, но така, сякаш не знаеше какво е това… беше изгубил много кръв, бе слаб и бързо отпадаше… губеше всякакво желание да участва в играта.
Наташа стисна зъби, извади ЕКуба си и вкара координатите…
— Хайде… — Усети нов прилив на сила, нов приток на адреналин в изтерзаното си окървавено тяло. Изтича до прозореца — навън светът още бушуваше… черен дим се носеше към хоризонта от безброй унищожени и повредени бронирани машини. Видя един танк, руски „Черен орел“: клечеше сред дърветата, обърнал огромната си кула към тях, дулото на грамадното оръдие бе наистина будеща трепет и ужас гледка. Трещяха картечници и автомати.
— Трябва да се махаме оттук.
Помогна на Картър да стане, подхвана го и двамата тръгнаха бавно, болезнено бавно през къщата.
— Ама че лудост — каза Наташа.
— Лудост — съгласи се Картър и се закашля.
— Надявам се поне да си заслужава — горчиво промърмори тя.
— Никога не си заслужава — каза Картър. От устата му се точеха кървави лиги.
Спряха. Картър се облегна тежко на обляната от слънчева светлина врата. Уханието на портокаловите дървета отново достигаше до тях, макар и примесено с миризмата на барутни газове. Наташа направо не можеше да повярва, че тук… в този рай… се води битка и че животът й виси несигурно върху деликатната нишка на Съдбата.
Очите й блуждаеха и търсеха нексове…
Търсеха бързите смъртоносни убийци сред дърветата и зад танковете. Пред очите й няколко некса спринтираха към една от свинете — тя ги покоси в струи кръв с димящите си дула.
Колко още бяха останали?
С много от бронираните машини бе свършено. Натс видя още два танка — бяха се появили от гърлото на каньона след началото на битката. В далечината се чуваше автоматична стрелба, последвана от експлозии, отекващи откъм сенчестите дълбини на дърветата.
Погледът й рязко се отклони наляво и се спря върху някакъв джип. Чероки. 4-литров. Голям и як. Огънат и пробит от куршуми, но все пак бе възхитително…
Близо.
На стотина крачки.
Само на стотина крачки.