Наташа се сниши.
Пред себе си виждаше само небе.
Изсъска и хвърли бърз поглед към огледалото за задно виждане, но не различи нищо…
Колата се спусна, подобно на приземяващ се самолет. Ресорите се свиха и черокито се стовари на земята с ужасяващ трясък. Наташа изхвърча нагоре, ръцете й изпуснаха а кормилото и главата й се удари в тавана с такава сила, че челюстта й изтрака, устата й се напълни с кръв и парченца от строшен зъб… Черокито заподскача, поднесе и се завъртя сред храстите, гумите му изтръгваха пясък, пръст и изсъхнала растителност. Наташа най-сетне отново хвана волана и овладя машината, натисна газта и автомобилът направи широка дъга и се насочи към червените скалисти хълмове вдясно от съсипания център на Спирала_F…
— Какво ме удари, мамка му? — изстена Картър.
Наташа изплю кървава храчка през прозореца и замига бързо, мъчеше се да овладее световъртежа.
— Просто лежи, любов моя — успя да каже. — Не ти е нужно да знаеш.
Набра скорост и се понесоха през прахоляка и храстите.
Не следваше никакъв път — правеше свой собствен.
Отдолу нещо дрънчеше и блъскаше, но на Наташа не й пукаше. Измъкна ЕКуба и той я поведе; вече нямаше значение, че местоположението им не е безопасно — всеки, който си направеше труда, можеше да ги види.
Натисна газта до дупка и ръцете й се разтресоха безумно от силно вибриращия подскачащ волан. Заизкачваха се и най-сетне излязоха на черния път, водещ към мястото на срещата и, както се надяваше Наташа, спасението…
— Дано сборният пункт наистина съществува — промърмори тя.
Погледна си зъбите в огледалото и изруга — инстинктивната суета си казваше думата въпреки почти фаталната ситуация, в която се бяха оказали. Намести огледалото и ги ВИДЯ…
Три пикапа.
Носеха се с пълна скорост зад нея…
— Мамка му — изсъска тя. — Няма ли край?!
Продължи напред. Преследващите ги пикапи — каквато и марка да бяха — се оказаха невероятно мощни. Не ги настигаха, но и не изоставаха. Носеха се с рев след тях и оставяха огромни прашни следи. От двете им страни профучаваха скали, дървета и храсти…
Обвитото в облак прах чероки се заизкачва към мястото, посочено от ЕКуба… към извънредния сборен пункт, установен от Гол… от мистериозно изчезналия й баща.
„Дано си добре, татко — помисли Наташа. — Дано си добре“.
Шаназ замръзна. Някаква фигура бе клекнала в тунела с насочен към нея автомат.
След трескавата кървава битка навън Шаназ се оказа отделена от групата си. Успя да избяга от куршумите надолу по металната рампа, в недрата на Спирала_F дълбоко под земята…
Такъв беше планът. Да се срещнат. Да се прегрупират, ако лайното улучи вентилатора.
А лайното определено бе улучило и вентилаторът бе станал на парчета.
Взираше се в стаената в сенките фигура. Беше некс; нямаше начин да е някой друг. Изруга слабото осветление в тунелите…
Бавно вдигна ръце.
Дулото на АК47 се заби в ребрата й.
— Какво искате да направя? — тихо попита тя, мъчеше да не дразни въоръжения нападател. Не погледна към него.
Маскираното лице се наклони настрани. Очите обходиха помещението.
Фигурата се изправи. Плавно и ужасно бързо.
Чу се съскането на издишан въздух.
Автоматът изрева и Шаназ отлетя към близкия компютър, кръвта й плисна върху грапавата скална стена, куршумите начертаха линия през гърдите й и се забиха в черепа. Парченца кост се разлетяха във въздуха и тя се стовари върху един стол, отпусната и мъртва, мозъкът и експлодиралите й органи проблясваха на слабата светлина на електрическите крушки.
Тишината се възцари отново.
Главата на убиеца рязко се извъртя наляво. Автоматът също се извъртя, за да покрие отвора към тунела.
Появи се Джамал. Тичаше. Усмивката на кръглото му лиже изчезна и то се изкриви от гняв, когато погледът му падна върху мъртвата Шаназ. Младежът спря в центъра на залата и огледа пустите мрачни тунели. После изкрещя:
— Шаназ? — И се запрепъва към нея. Ръката му се протегна, пръстите му докоснаха разбитата й челюст и се хлъзнаха в кръвта, пропила гладката й кожа. — Шаназ!
По абаносовите му бузи потекоха сълзи.
Куршумите се забиха в гърба му и Джамал дори не разбра какво става.
Маркъс облиза устни, затвори очи и се заслуша. Стоеше в коридора, стиснал хлъзгавия автомат в потните си длани. Знаеше. Знаеше, че смъртта е наблизо и че нападателите — които и да бяха — са убили Шаназ и Джамал. Бяха добри. Бързи и ужасно ефективни.
Стегни се, изкрещя съзнанието му.
Вдиша дълбоко няколко пъти, усещаше как солената щипеща пот се стича под плитките му.