Тръгна — не в посока на стрелбата, а по-далеч от нея. Беше чул гърмежите — бяха изстреляни най-малко петдесет куршума. Това не бе убийство. По-скоро касапница. Бе чул писъците на Джамал; долови ужаса в тях; знаеше, че момчето — неговият приятел, един от другарите му — е мъртво.
Рязко спря и плитките му се разлюляха.
Тунелът пред него се разклоняваше.
— Маркъс! — чу се далечен вик.
Намръщи се. Гол?
Викът се разнесе отново, този път изпълнен с болка.
Гол? Ранен?
Продължи напред все така нащрек, трепваше и при най-малкото раздвижване на въздуха. Стигна до малко, слабо осветено кръгло помещение, от което излизаха четири тунела.
Спря.
Обърна се, обърна се отново…
И видя фигурата. Очите му се разшириха. Цевта на АК–47 се завъртя, но прекалено късно — автоматът на противника вече бе насочен към него и Маркъс видя лекото свиване на мускул и сухожилие, и усети фигурата. Усети липсата на какъвто и да било морал.
Очите му се затвориха…
Огромна въздишка се изтръгна от устните му.
И играта свърши.
Лангън седеше на ръба на скалата, вперил поглед към далечния каньон и бушуващата в него битка. Гледаше издигащите се към небето стълбове дим. Поклати невярващо глава. Противовъздушната отбрана на Спирала_F все още работеше.
Команчито беше безполезно.
Невероятно мощно, но напълно безполезно.
— Защо не си ги изключил, Гол?
Зад него бе приклекнал вертолетът — все още в зелено-кафяв камуфлаж, с работещи на празни обороти двигатели Всички системи бяха включени и готови за действие. Можеше да излети за тридесет секунди, ако се наложеше — и Лангън знаеше, че когато моментът настъпи, ще трябва да действа възможно най-бързо.
Чу рев на двигател… на двигатели. Множествено число.
Няколко.
Изтича до команчито и се покатери в кабината. Внезапно го обзе лошо предчувствие. Наду двигателите и се заслуша как двете турбини завъртат перките. Стрелките на уредите оживяха и плавно запълзяха нагоре. Активира оръжейната система и подпря брадичка в дланите си, загледан от кабината към пътя, водещ от най-високата част на хълма към малкия закътан участък, който си бе избрал за убежище.
Черокито изскочи, понесе се към него и поднесе. Спирачните изпищяха и джипът остави две дълги успоредни бразди в пясъка. Отзад се появиха три пикапа — следваха черокито по петите. Наташа скочи от джипа; влачеше Картър. Той се препъваше, на практика изгубил съзнание и сякаш изпаднал в делириум, очевидно не осъзнаваше какво става около него, нито къде е, нито как е шибаното му име…
— Те ли са врагът? — спокойно извика Лангън през воя на перките.
— Начукай им го! — изкрещя Наташа.
Лангън натисна едно копче и шлемът му оживя. Съвсем спокойно си избра цел и многоцевната картечница „Дженеръл Мотърс“ се завъртя с пет хиляди оборота. С плавни и спокойни движения Лангън натисна спусъка.
Хиляди едрокалибрени куршуми изсвистяха над пътя, забиха се в пикапите и ги заблъскаха един в друг. Нексовете вътре се превърнаха в кървава пихтия, в пурпурни окървавени торби от плът и раздробени кости. Единият пикап експлодира, пламъците с рев се издигнаха към небето, малки парченца горящ метал описаха високи дъги и паднаха в пясъка. Вторият пикап се преобърна и се затъркаля към команчито.
Чу се тих вой — многоцевната картечница намаляваше оборотите и с метални изщраквания спря въртенето си.
Лангън скочи от кабината.
— Къде е Гол?
— Нямам представа — отвърна Наташа. — Да действаме, бързо!
Той й помогна да качат стенещия Картър в кабината.
— Съжалявам, но ще ви е малко тесничко. Проектиран е само за двама души.
— Ще се оправим — каза Наташа. — Имаш ли медикаменти?
— Всичко необходимо. Да се размърдаме.
Перките се завъртяха по-бързо и команчито с рев се издигна във въздуха и се понесе в ясното синьо небе. Предупредителните системи запищяха — отчитаха близостта на противовъздушни ракети. Вертолетът се понесе към долината и портокаловите горички, където продължаваше да бушува сражението.
Наташа затърси из лекарствата, отвори един стерилен пакет и направи на Картър инжекция морфин — тя успокои болката и го приспа. Надяваше се, че няма да се наложи преливане на кръв… Притисна Картър към единия край на тясната кабина и на фона на музиката на перките му смъкна якето и разкъса ризата над раната на хълбока.
— Не виждам какво мога да направя тук — каза Лангън. — Противовъздушната отбрана все още е активна. Дори аз не съм достатъчно тъп, за да се натреса на ракетите. Няма начин.
Свали хеликоптера още по-ниско. Направиха широк кръг около портокаловите гори, вятърът от перките разлюля клоните и храстите. Няколко куршума полетяха към хеликоптера, но той се движеше прекалено пъргаво. Издигна се над ръба на долината, после рязко се спусна надолу. Лангън погледна Наташа за инструкции.