Защо още не го бяха застреляли?
Знаеха. Знаеха, че той е ключът към кодираните планове — ключът, разкриващ всичко записано върху оптичния диск. Ако умреше, щеше да им е нужно много време, докато разбият кода, може би дни… но ако го хванеха жив, ако го подложеха на мъчения?
Щяха да им потрябват само няколко минути. Беше виждал на какво са способни.
Потръпна, Не искаше да бъде заловен от нексове.
По-добре шибаната смърт.
Краката му се движеха сами.
Посоката му се промени.
Зад него се разнесе вик — нексовете осъзнаха какво става…
Гол дотича до ръба и мълчаливо, без да поглежда надолу, скочи с всички сили напред. Ръце в ръкавици докоснаха гърба му. Един от нексовете го последва — не по свое желание, а заради бързината и инерцията.
Гол се понесе в бездната — краката му все още тичаха.
Продължаваше да стиска здраво диска в юмрука си.
Нямаше последни думи. Нямаше героични викове. Просто стисна зъби от спазмите на разкъсващия червата му страх, когато светът се разкри пред него… тъй огромен… така ярък…
Осъзна. Това бе първият път, когато наистина разбираше.
Първият път, когато наистина усещаше.
А животът бе толкова хубав.
Вятърът ревеше в ушите му и развяваше брадата му. Червената скала се носеше пред замъгленото му от сълзите зрение.
Гол падаше.
— Не! — изкрещя Наташа.
Команчито отново зави. Многоцевната картечница изтрещя и преряза нексовете на хребета на две. Всичко стана толкова бързо, че така и не разбраха откъде им е дошло.
— Спусни се надолу, до реката — викна тя.
— Прекалено е тясно — отвърна Лангън. — Не мога да сваля този звяр до дъното. Перките ще се блъснат в скалата.
— Спускай се!
— Ще се разбием, по дяволите — озъби се Лангън.
Наташа потъна в мълчание. В гробно мълчание. Лангън рискува да погледне назад. Видя сълзите в очите й и каза тихо:
— Стегни се, Наташа. Заший Картър.
— Да — прошепна тя. — Ще го зашия. Ще съм силна. Да.
— Това би искал и Гол.
— Да.
Лангън полетя по дължината на хребета и се спусна надолу, когато стените на клисурата се раздалечиха. Широката бързо течаща река не показваше никакви признаци на живот. Известно време команчито обикаляше и търсеше, но от Гол нямаше и следа.
— Не можем да го търсим цяла вечност — въздъхна Лангън. Беше изтощен, останал без сили.
— Зная. Само още минутка…
Двигателите ревяха, команчито кръжеше, обикаляше, търсеше. Накрая обърна, издигна се стръмно нагоре и се насочи на юг, далеч от долината, далеч от реката и далеч от Кения.
Заснеженият връх на Килиманджаро заблестя в далечината — великолепен и могъщ, извисен над всичко, вечен.
— Махни ме оттук — прошепна Наташа.
Нексът бавно влезе в залата; други двама стояха до черния чувал — той не бе закопчан и в него се виждаше надупченото и обезобразено тяло на женски некс.
Първият убиец свали маската на трупа. Бакърените очи гледаха без никаква емоция проснатата фигура; протегна се ръка, докосна дупките от куршуми, плъзна се по видимите разкъсани органи и жълтата мазнина.
— Какво ще правим с тялото? — разнесе се мек глас.
— Изгорете го.
— Няма ли да го върнем за анализ?
Нексът се усмихна — студена и мрачна усмивка. Поклати обръснатата си глава, обърна се и тръгна към изсечения в скалата тунел и приятната прохладна тъмнина в него.
Мразеше жегата. Мразеше цялото това място.
Думите му прокънтяха кухо, лишени от емоция.
— Мъртва е. Едномислите й са изчезнали. Изгорете я. Повече не ни е потребна.
Беше нощ.
В тъмнината бръмчаха насекоми.
Команчито бавно изстиваше недалеч от малка палмова горичка.
Огънят бе съвсем малък, сухото дърво гореше без дим. Лангън правеше чай в малък тенекиен чайник. Наташа седеше, опряла брадичка на коленете си и обвила ръце около краката си, и гледаше извиващите се пламъци, потънала изцяло в някакъв свой свят. Картър най-сетне се бе свестил. Лицето му бе сиво от изтощение. Взе чашата сладък чай, без да каже нито дума. Нямаше сили дори да попита какво търси тук Лангън, въпреки шеговитите му закачки.
— Имаш ли изобщо някаква идея какво става, мамка му? — най-сетне попита Лангън.
Картър кимна.
— Мисля, че да. Нещата се изясняват.
— Още ли съм ти нужен?
— Искаме да ни направиш една последна услуга — отвърна Картър.
Наташа вдигна очи.
— Нима?
— Да. — Картър отпи от сладката течност и внимателно опипа хълбока си. — Искаме да ни хвърлиш на едно място.