Лангън кимна с усмивка.
— Където кажеш. Само кажи къде.
— Искам да ни метнеш до Саудитска Арабия, до Великата пясъчна пустиня — каза Картър. — Мисля, че е време да навестим граф Фойхтер.
Втора част
Да гледаш през бакърени очи
Мисия
16
Апачито, управлявано от Джем, летеше в проливния дъжд. Слейтър хъркаше отзад. Заредиха в един малък военен пост в Швейцария, след което се насочиха през вятър и вода на изток към австрийската граница.
Вертолетът се понесе над Западните Алпи в Австрия и се издигна на невероятна височина. Планините изчезнаха някъде долу, подобно на тъмните зъби в зейналата уста на някакъв огромен гигант. Джем управляваше мълчаливо и само шумът на перките нарушаваше студеното безрадостно спокойствие. Свещеника също мълчеше и гледаше навън, свил мрачно устни, с ярко светнали трескави очи.
— Ето там — каза той и леко се наведе напред. Апачито продължи да лети още няколко минути, докато най-сетне не го видяха — огромен, чудовищен хребет, издигащ се в масива Хох Тойерн като някакъв счупен зъб, скалист и застрашителен, покрит с ослепителен, искрящ като шампанско лед.
— Гросглокнер. — Гласът на Джем бе изпълнен със страхопочитание и възхита, която никога нямаше да изчезне, независимо колко често посещаваше това вълшебно и същевременно изключително ужасяващо място.
— И Камъс — прошепна Свещеника.
Камъс–5. Стар изоставен военен комплекс, построен в склона на могъщия Гросглокнер високо над пояса на горите и далеч от каквито и да било пътища. До рушащата се база можеше да се стигне само по два начина — по въздуха или по отдавна неработещия лифт, който се спускаше от един съседен връх.
Джем издигна машината, после стръмно се спусна към склоновете на друга планина в масива, почти до земята, преди отново да се издигне над огромните гори от бук и австрийски черен бор, сменени по-нагоре от лиственица, а още по-нависоко — от ели и смърч. Постепенно намали скоростта.
— Виждаш ли нещо?
— Прекалено далеч е — отвърна Свещеника. — Карай към онази горичка — ей там, при полянката. Можем да стигнем до стария лифт пеш. Това е единственият сигурен начин да не ни забележат.
Джем приближи апачито до земята и металният звяр се скри сред дърветата. Перките бавно забавиха въртенето си, двигателите заглъхнаха. Четиримата скочиха върху боровите иглички и тихо пукащите под краката им съчки. От дърветата наоколо капеше вода. Слейтър и Ники се заоглеждаха. Изобщо не бяха впечатлени.
— Мирише на влага — обади се Слейтър.
— Вали. Да не би да очакваш друго? — изсумтя Джем.
— Аз съм градско чедо — избоботи Слейтър. — Пущинаците не ми харесват.
Ники отиде до Свещеника, който бе приклекнал и опипваше мократа земя. Той вдигна очи и примигна срещу дъжда.
— Към стария лифт ли отиваме? — попита тя.
— Да. Бог ще ни води. Хайде, скоро ще се стъмни. Трябва да намерим лифта по светло.
Изправи се тромаво. Нарамиха раниците и тръгнаха нагоре по калния, покрит с папрат склон.
Скоро всички бяха задъхани, със зачервени лица и покрити с иглички, листа и кал. Изкачването бе трудно. Нямаше пътеки и се катереха, като се хващаха за стеблата и клоните на дърветата.
Свещеника водеше. Джем изостана, за да изчака Слейтър и Ники, които с мъка си проправяха път по планинския склон.
— Знаеш ли какви са плановете му, след като стигнем до Камъс?
Джем сви рамене.
— Не е от приказливите. Мисля, че е най-добре да изчакаме, докато не намерим добро място за наблюдение. Да видим за каква активност става всъщност дума.
— В Камъс не ми харесва — бавно каза Слейтър. — Не искам да се връщам там.
Джем не отговори.
Най-накрая стигнаха някаква пътека — силно обрасла, тук-там с естествени стъпала, образувани от корените на дърветата. Сега се катереха по-леко и ориентирането стана по-лесно. Мракът започна да пропълзява сред дърветата и светът потъна в зловещ сумрак. Точно когато се възцари пълна тъмнина, излязоха на малка поляна. Свещеника им направи знак да спрат и всички бързо приклекнаха, В огромната ръка на водача им се появи 9-мм Р–226. Джем се промъкна до него.
— Какво има?
— Чух нещо.