— О, — гласът на старата жена прозвуча лениво. — Може би някъде към три, но не по-рано.
— Тя обича да си поспива следобед — допълни Старият мъж Дарфи.
Денят бе слънчев и топъл. Горещата вълна блъсна търговският пътник, веднага щом се показа от вагон-ресторантта. Маранята караше въздуха да трепери над черния асфалт на Ридж стрийт. Температурата щеше да се покачи още повече в следобедните часова. Нюбай просто не си представяше с какво ще запълни очертаващото се свободно време. Той допускаше възможността наистина да отиде до центъра на градчето и да посети полицейското управление. След това той можеше да се пошляе по бедната бедната колекция от магазини, да се постриже някъде, да седне на площада и да прочете списанията и ока е възможно да намери библиотеката. А може да се качи на някой автобус и да изчезне с него.
Градчето бе така прилично на много други, които бе посетил през последните пет години, като търговски пътник на Джелинг Фабрик Корпорейшън. И той знаеше без да поглежда по витрините, какви стоки можеше да предложи всеки магазин: овехтелите рекламни снимки на красиви жени с блестящи руси къдрици във фризьорските и козметични салони, месингови саксофони на щандовете на музикалните магазини, къмпингови скари за печене на месо и залепеният надпис: „ПЛОДОВ СЛАДОЛЕД — 35 цента“
Това някак си го ободри с внушаващата си студенина. Странният асортимент хора във вагон-ресторантта не изглеждаха да са типични за селището. Желанието да избяга се засили. Той лесно би могъл да отчете колата си като изгубена, да вземе застраховката и да си купи нова. Компанията ще предостави за това седмичен неплатен отпуск. Е, куфарът ще остане пре Лорън, но какво ще му попречи да каже, че мострите са били в пакарда. Така би могъл да си възстанови загубата на личните вещи.
„Не! — възпротиви се той. — Аз се оставям да повярвам на този сън, който ми показа разни привидения. Няма да се предам. Те няма да ме манипулират толкова лесно. Трябва само да се успокоя!“
Нюбай мина край витрините на магазините достатъчно отегчен и леко сънлив. Полицейското управление се намираше в последната сграда преди да се излезе на площада. Той се изкачи по гранитните стъпала и отвори вратата. Вътре изглежда нямаше никой. Почуди се какво да прави, после седна на пейката под портрета на Айзенхауер, облечен в пълната си униформа и започна търпеливо да чака. Часовникът на стената показваше десет и половина. Накрая се показа някакъв полицейски офицер иззад сградата и кимна на посетителя.
— Искам да направя съобщение за открадната кола — каза търговският пътник.
— Почакайте минутка, приятелю — каза полицаят. — Днес ни се трупна на главата изключително спешен случай.
— Момичето на Моулдовър ли?
Полицаят за миг настръхна и се втренчи в Нюбай.
— Да — каза бавно той, — какво знаете за този случай?
— Нищо особено, освен това, което оня тип Летчър каза във вагон-ресторанта.
Полицаят кимна.
— Добре тогава. Но вашата кола ще трябва да почака.
Нюбай се изправи и протегна.
— Знаете ли как е умряла? — поинтересува се той.
— Да — отвърна с непонятна готовност полицаят. — Следователят каза, че било особен вид удар. Така се изрази. Но аз досега не съм виждал нищо подобно.
— Това беше магия! — натъртено каза Нюбай.
— Ха, ти нещо не си в ред — махна с ръка събеседника му.
— Кога да дойда, да проверя за колата си?
— Ние ще бъдем заети целия ден — отсече офицерът. Ела утре.
Нюбай кимна с глава, но вътрешно възнегодува. Още една нощ и още един ден в това загубено градче. Той трябва да телефонира на жена си, която да се обади на хората на Дженинс и те да изпратят малко пари.
Търговският пътник напусна полицейското управление и започна безцелно да се разхожда из една малка градина. Тесните и чакълести пътечки сякаш тичаха право напред, изглежда този, който ги бе проектирал, беше прекарал черти на топографската карта диагонално през горичката от брястове и дъбове от североизток на югозапад и от северозапад на югоизток. В центъра, където двете пътечки се пресичаха, бе разположена вездесъщия топ и пирамидата ядра. Дулото на оръдието бе натъпкано с хартиени парчета и счупени стъкла. До това чудо на архитектурата топла струйка вода се точеше от ръждясалия чучур на обществената чешма, която предвидливо бе съоръжена със стъпала за малките дечица. Можеше да въртиш колкото си искаш крана, но това не би направило сруйката да стане по-силна. От чешмата не можеше да се пие и това накара Нюбай да усети остра жажда.
Тогава забеляза Старият мъж Дарфи да идва към него по чакълестата пътека. Пияницата изглежда не беше видял Нюбай или поне с нищо не го показа. Движеше се по странна зиг-загообразна крива с голяма амплитуда, залиташе пепрекъснато, често се спъваше и нещо си говореше сам със себе си. Под книжния канап, който му служеше добре като колан бе пъхнал мръсния си син пешкир. Мина между търговския пътник и чешмичката, отдалечи се на няколко ярда пресече площада и се насочи към едно широко и сенчесто дърво. В същия миг Леля Роужи се подаде иззад неговия дънер. Двамата се хванаха за ръце и бавно и мъчително седнаха на земята.