— Добър ден — каза Нюбай. — Бихте ли ме осведомили, дали има автобус от Гремидж до Харисбърг?
— Съжалявам, сър — каза жената. — Вие трябва първо да вземете рейса до Ойл Сити, там да се прехвърлите на автобуса до Питсбърг и от там можете вече да се насочите право в Харисбърг.
— Добре, кога заминава автобуса за Ойл Сити?
— Ой, господи, как само съжалявам! — в гласът звучеше истинска загриженост и безпокойство. — Той тръгна преди миг и скоро няма да има друг. По тази линия ние извършваме само един рейс на седмица.
— Ясно — каза обезсърчен Нюбай. — И бихте ли ми обяснили, как постъпват хората, които пожелаят да заминат нанякъде?
— О, най-често тръгват с кола — отвърна нивидимата събеседничка. — Това е причината автобусите да са толкова рядко. Така е икономично. Съжалявам, сър.
— Да-а… — произнесе той и постави слушалката на мястото и. Нещата изглеждаха така добре премерени!
Той се върна при тезгяха.
— Как мислите, ще победите ли Стария мъж Дарфи? — попита Лорън.
— Не — отговори безразлично Нюбай. — Дори не го желая.
— Колко мъдро — каза момичето. — Той е много повече, от това което хората очакват от него.
— Той и леля Роужи близки ли са?
Лорън се изкикоти.
— Не, не мисля — каза тя, — само добри приятели и това е всичко.
— Нещо като „Декемврийската булка“, която отмъква пеленачетата.
— Е, стават такива неща — съгласи се Лорън. — Но само през зимата, естествено. Трябва да се омилостивяват ледените нимфи или нещо подобно.
— Здравейте, здравейте — извика познат глас.
Нюбай се извъртя на стола си и видя Старият мъж Дарфи да държи вратата отворена. Леля Роужи влезе с грейнало лице.
— Здрасти — каза Нюбай.
— Говорехте за нас, нали? — попита старицата и закуцука към бара.
— Повече или по-малко — отвърна Лорън.
— Не познавам друг човек в градчето за когото бих могъл да кажа и една дума — обади се Нюбай.
— Малките хора одумват познатите си, средните говорят за нещата, а големите обсъждат идеите.
— Е, ние поразменихме и мисли за някои идеи — живо отвърна Лорън.
— Прекрасно, детето ми! — възкликна леля Роужи. — Не се оставяй на този спиртосан мозък да те баламосва. Нали знаеш, той не говори за нищо.
Старият Мъж Дарфи седна на едно от столчетата на масата.
— Както виждам — произнесе той съсредоточено, — може да продължим партията. Кой е на ход? Аз ли?
— Да — каза Нюбай, — вие сте на ход. Артилерията готова за залп! Огън!
— Това подхождаше за миналата нощ — възрази леля Роужи. — Днес е Денят на леда.
Нюбай поклати тъжно глава.
— „Старият креслив бухал викна «дрън-дрън» на гълъба“ — пропя Лорън.
— Бухалите са птици на смъртта у някои народи — поясни леля Роужи и се усмихна с беззъбата си уста. — А гълъбите, както сигурно знаете или се досещате, символизират душата. И призрака на разрушението съблазнява един безсмъртен дух. Винаги в живота е така!
— „Тами, Тами, Тами е влюбен“ — продължи да тананика Лорън.
Старият мъж Дарфи вдигна очи от дъската с фигурите.
— Да — въздъхна той, — така се започва винаги.
— Измъдрихте ли хода си? — Нюбай показа нетърпението си.
— „Креслив вик“ — изсмя се Лорън. — Боже, каква тъпотия!
— Хей, вие там — прозвуча непознат глас.
— О, Роки — каза Лорън. — Това е Роки Глановски. Той държи бензиностанцията на Лорън Роуд.
— Хей, приятели — продължи да говори на висок глас влезлият. — Чухте ли за станалото със старата мисис Сийбърн?
— Ха, та тя не беше толкова стара — неволно се изпусна Нюбай.
И в продължение на няколко секунди Глановски изучаваше лицето на търговския пътник.
— Не вярвам да сме се срещали досега — каза той озадачено.
— Аз съм Нюбай — представи се търговският пътник. — Само минавам от тук.
— Познавахте ли мисис Сийбърн? — заинтересува се Глановски.
— Не — отвъра предпазливо Нюбай, — просто проявих галантност.
Глановски сви неопределено рамене.
— Ваша си работа… Намерили я на площада. Лежала мъртва. Била преобърната с лицето надолу.
При думата „преобърната“ Лорън сръга Нюбай под мишницата. Той се стресна и я погледна, при което тя издаде мляскащ звук на целувка. Мъжът пламна и извърна лицето си.
— Какво е станало с нея? — заинтересува се пияницата.
— Смятат, че е някакъв вид удар — каза Глановски.
— Добре обяснено — изкърца леля Роужи. — Довиждане!
— Довиждане — отвърна Глановски и побърза да излезе.
— Нима дойде тук, само да ни каже това? — стресна се Нюбай.
— Вероятно е така — каза Старият мъж Дарфи. — И добре стори! Той знае, че ние държим да бъдем своевременно информирани.