— Сякаш да — произнесе бавно Нюбай. — Последният път бях сам. Изобщо не ви видях, нито Вие, нито Стария мъж Дарфи преди нещата да са приключили. Фактически видях първо Лорън, която влезе преди вас двамата.
— Точно така. И трябва да бъдете поздравен за проявената наблюдателност. Вие се справихте с прецизност, вкус и необходимата бързина. Но сега Вие сте една безформена личност. Това е наистина голяма загуба. Вие имате слабо влияние върху света. Знаете ли това?
Нюбай тъжно се засмя.
— Кога бих имал отново някакво влияние? — заинтересува се той.
— Точно това се опитваме да променим — обясни леля Роужи.
— Благодара ви за съдействието.
— Сега отново се напрегнете и си помислете, какви други различия може да откриете?
— Предавам се! — вдигна ръце Нюбай.
— Ами, Вие още не сте излезли от съня с ЗОМХ. Всичко продължава по една непрекъсната линия оттогава досега.
— Така ли? Да! — завика Нюбай. — Така е! Знаех си, че нещо не е наред.
Леля Роужи спря на тротоара и погали ръката му.
— Младежо Нюбай, ние Ви обичаме — започна тя с обичайния си глас, — защото Младежът Дарфи Ви победи на шах и ще Ви помогнем. В наша власт е да Ви оставим такъв какъвто сте сега — една дишаща нула. Преди сме постъпвали така. Но Вие ни интересувате специално. И затова ще Ви тласнем към окончателната стъпка.
Наоколо беше необикновено тъмно. Търговският пътник се замисли и не успя да реши, дали нощта бе паднала внезапно или тъмнината бе последица от продължаващия сън. Кръгла жълта луна висеше на небето огромна, така голяма, сякаш бе в началото на хоризонта, а не се взираше от височината на апогея си. Нюбай се вгледа в нея и почувствува неприятен хлад. Студената светлина се промъкваше през очите му направо във вените. Той побърза да отклони поглед.
Разнесе се дрезгавият крясък на нощни птици. Те ловяха пърхащите насекоми. Ето, пискащата цикада напразно се опитва да избяга налитащата переста маса. Нюбай не можеше да разтълкува тяхното предупреждение. Той продължи да върви. Двамата старци мйлчаха. Лорън си тананикаше „Воларе“. Край тях се точеха плътно затворени къщи, които излъчваха слаба светлина от кристалните глобуси монтирани на прозорците и вратите.
Но къщите не представляваха заплаха тази нощ. Нюбай усещаше любопитството им на странични наблюдатели. Отделните фигури, които се появяваха понякога вътре, бяха така безпомощни, както той самия. Те виждаха всичко, но едва ли това би им било от някаква полза.
Величествените сгради се изтъркулваха една след друга. Нюбай схвана, че се спускат по стръман сенчест хълм. И улицата вече не беше павирана с червени тухли. Тя беше покрита с някакъв непознат черен материал, в който вградени диамантени парченца излъчваха приятна светлина. Около минута тези лъчи се опитаха да поговорят с него, но той не можа да го осъзнае.
Тогава се обърна назад и потърси с поглед къщите, неговите единствени и безсилни съюзници. Но те бяха изчезнали. Вместо тях се виждаха масивни абстрактни сенки, черни като твърди блокове с островърхи сенки по нощното небе.
Той мина край тези извисяващи се кубични форми и пирамидални правоъгълници. Лунните лъчи хвърляха върху тях неприятни отблясъци с жълтеникаво-зелена окраска. Дърветата сякаш потънаха в земята. Насекомите и птиците се бяха скрили. Звуците — замряли. Лорън и старците — изчезнали!
Нюбай се движеше през равнинния пейзаж, под краката си усещаше твърда и гладка земя, без камъни, треви и подаващи се корени. Огромните сенки намаляваха на брой, докато накрая далеч пред себе си виждаше само една в осветеното от Луната поле. Забърза се нататък. Това бе единствената нишка, която още можеше да му покаже къде е, кога е, кой би могъл да бъде и как може да се измъкне.
Затича се. Но усещаше, че минават напразно часове, а черната маса в далечината не се приближава. След като известно време Луната безучастно го наблюдава, тя се спусна зад хоризонта и го остави на бледата светлина на звездите. Чудовищната сянка се превърна в черна кръпка на черния нощен фон. Не спираше и се удивяваше на факта, че не усеща умора.
Когато най-сетне достигна черно-зеленото гигантско нещо, той видя, че това не беше някаква гладка фасада, както останалите сенки. На различни места по повърхността слабите звездни лъчи улавяха прорези и вдлъбнатини и въпреки че грамадата се издигаше високо в безкрая, всички тези особени празнини, той можеше леко да достигне. Нюбай протегна ръка и докосна един отпечатък. Пръстите му очертаха буквата „А“. Продължи изучаването на странния предмет. Цялата стенописна резба се оказа от букви. Надписът не можеше да се обхване с един поглед. Смисълът му се откриваше буква по буква, дума по дума.