Петер Щатшнайдер
Спиране на времето
1.
Хълмовете бяха изгорели от жегата. Изсъхнали треви и твърди, чупливи храсти покриваха червената земя. Между тях се виждаше камънак. Морският вятър го бе превърнал в блокове на червени и бели петна, които издигаха могъща снага. И сега откъм изток пак духаше доста силен бриз.
Като дишаше тежко, Николас спря и се огледа наоколо. Далечните планини оттатък залива сякаш излъчваха лека омара, която се разстилаше над морето. Белите ивици пяна изникваха и се заличаваха с бавна леност, а и плетеницата от малки, игриви вълни едва се помръдваше.
Днес морето беше необикновено спокойно. Но нали тъкмо тук вятърът бе гонил пенестите гриви на гигантските вълни в шеметен танц?
Николас избърса с длан челото си. Отново почувства в себе си възбуда. Той трябваше да върви по-нататък, нагоре по хълма. Напред, напред — нагоре по хълма!
Тръни одраскаха коляното му. Проправяше си път сред пожълтели, пращящи бодили, прескачаше сипея, направен от камъните, които селяните бяха изровили от бедните си нивички и струпали на купчини, заобикаляше нискостеблената растителност с твърди листа. Така той бавно се изкачваше нагоре.
Беше сигурен, че не му остава много време. Трябваше да стигне билото, преди… преди да се случи онова нещо. Какво щеше да се случи? Задаваше си този въпрос и усещаше отново страха в себе си.
Можеше да седне за малко и да премисли всичко, тогава сигурно веднага щеше да се досети.
Но вече не му оставаше много време. Тичай, тичай! Ще размишляваш, когато стигнеш билото!
Николас хукна по-нататък. На голям камък пред него се приличаше гущер. Той прескочи камъка и гущерът бавно запълзя встрани.
Промъкваше се между невисоките дървета с рожкови, които бяха накацали по целия склон подобно на армия, изпаднала във вцепенение. От всички клони висяха черни, кожести плодове, дълги като бобови шушулки. Както тичаше, той докосна едно клонче, една от блесналите шушулки се откъсна от него и полетя към земята като перушинка.
Краката му изкъртваха камъни, които се свличаха по склона бавно, много бавно. Природата бе изпаднала в състояние на лениво спокойствие. Всичко в нея се извършваше без бързане, със сънна грациозност.
Когато измина половината път, Николас спря, останал без сили. Въздухът беше горещ и сякаш лепнеше по лицето му. Всяко вдишване му причиняваше болка. Вятърът бе утихнал; само няколко стръка трева и няколко листа лениво се полюшваха. Слънцето бе спряло на педя от билото на хълма.
За да превъзмогне слънчевия блясък, Николас засенчи очите си с длан. Този хълм му беше познат — той имаше някаква връзка с Натали. Нещо беше станало с нея. Нещо… Обзет от шемета на онова очакване, което предхожда досещането, той бавно се отпусна върху един камък, без да изпуска от погледа си извитите очертания на хълма, и се остави споменът да го споходи.
Натали отпи от леденостудения си джинстоник. Стените на чашата бяха покрити с безброй малки водни капчици. Тя я разклати и парчетата лед в нея дръннаха.
— Ще ти стане много приятно — каза тя. Николас поклати глава зад вестника си и промърмори нещо, което сигурно трябваше да означава „глупости“. — Ако пък искаш най-напред сам да опиташ — продължи тя, — мисли си за нещо хубаво. Ето, погледни например към залива! — и тя посочи с ръка към тъмносините къдроглави вълни, които стигаха до широката дъга на скалистото крайбрежие в полите на възвишението, на което се издигаше вилата им. — А после вземи минимална доза, само да опиташ.
Тя остави чашата си настрана и разтвори кутийката с хроностатик1.
Николас сгъна грижливо вестника, остави го на масата и свали краката си от боядисания в бяло парапет на терасата.
— Не искам — каза той и я погледна решително.
В дълбините на очите й отново личеше онова неутолимо желание, което той твърде добре познаваше. И този следобед щеше да свърши с обичайната разходка.
— Е, добре, аз често съм го правила — каза тя, без много да мисли, — така че няма нужда да опитваш. Направо можем да го извършим заедно.
Тя прекара чашата по бедрото си. Влажното дъно оставяше блестяща диря след себе си, когато тя го плъзгаше по шоколадовата си кожа.
Николас изпъшка:
— Нали вече сме се опитвали. Много добре знаеш, че не мога да търпя, когато ти се вълнуваш така, сякаш те е погнал самият сатана!
— Но тогава аз се забавих сама! Ако вземеш от хапчетата и ти, ще имаш същата темпорална база като мене, й тогава всичко помежду ни пак ще е наред. — Тя галеше с червено-зелената кутийка издадените си напред устни.
Николас почувства, че го обхваща гняв. Все същата игра! Как не й омръзваше!