— Съвсем не е така, както го представяш ти. Не е моя вината, че нещо помежду ни не е наред. Никой не те кара насила да взимаш това… това нещо. Но щом искаш на всяка цена да повишиш възможностите си за сексуални изживявания, прави си всичко сама! Спи ако щеш с твоя хроностатик, но не с мене!
Тя не го изпускаше от очи.
— Но аз искам само и за двама ни да е по-хубаво!
— Щом като не можеш иначе, вземай го ти, няма да ти преча да разрушаваш мозъка си. Но аз не искам да имам нищо общо с тая работа.
Натали поклати глава като човек, който разбира тези работи.
— Тогава защо според тебе хроностатикът е разрешен? Той не е по-опасен от алкохола, никотина или производните на жлъчната киселина. В никакъв случай не оказва странично въздействие върху организма, а само ускорява движението на вътрешния часовник. Обикновено не можеш да разграничиш едно от друго събитията, които се изреждат в рамките на една двадесета част от секундата. Хроностатикът обаче съкращава…
— Добре де, знам я тази песен! Няма защо да ми надуваш ушите — мога да си го прочета върху всяка опаковка.
— И въпреки това не искаш да опиташ? Е, не мога да те разбера! — Това негово неблагоразумие я накара да поклати глава.
— Да, защото не вярвам в тия работи! — сопна й се той. — Когато едно нещо няма странично въздействие, то значи няма никакво въздействие. И обратно. Но достатъчно е да се погледнеш, и веднага ще ти станат ясни всичките допълнителни въздействия. Стига нещо да ти хареса, и веднага тръгваш на твоята разходка. Тогава с тебе изобщо не може да се разговаря! А през останалото време си все в лошо настроение. И после ми разправяш, че не оказвало странични въздействия! — Той се изсмя подигравателно. — Добре, при тебе може и да няма, но при мене вече започнаха да се проявяват. Само че съм прекалено толерантен, затова и не ти забранявам тази гнусотия!
— Кой, ти ли си бил толерантен! Да ти кажа ли какъв си? Ти си страхлив, прекалено страхлив, за да ми забраниш каквото и да било, и прекалено страхлив, за да направиш с мене онази разходка. Приличаш ми на телешко месо — бледо, сурово, неапетитно. Но аз нямам намерение да се зазиждам в твоя пашкул! С всички сили ще се наслаждавам на живота! Ще удължавам и малкото хубави мигове, които имам в него! — Последните думи тя просто изстреля в лицето му. После скочи, грабна червено-зелената кутийка с хроностатика и се отдалечи. Изчезна надолу по стълбището, а вдигнатата й на кок коса блестеше на слънчевата светлина.
Няколко секунди бяха нужни на Николас, за да преглътне необичайното за нея избухване.
— Ето там е разликата! — викна след нея той. — Аз няма защо да удължавам хубавите си мигове! Те и без това са достатъчно дълги!
И се замисли с раздразнение върху думите й, които още отекваха в тишината.
— Припомня си — каза Гортис.
— Още е много рано, може да се стресне. Увеличете дозата.
Докато Гортис изпълняваше указанията му, Лоренц не сваляше поглед от екрана.
— Упорит е — констатира той, — Но ето сега. Сега вече действува.
2.
Ослепителното слънчево кълбо, което все още се намираше на педя над билото на хълма, накара Николас да примижи. Стремежът да продължи търсенето отново измести спомените му. Той трябваше да върви по-нататък. Времето напираше.
Стана и хукна да тича. Но много скоро се почувства толкова слаб и безпомощен, сякаш бе газил часове наред из лепкава кал. С усилие поставяше краката си един пред друг, а ритъмът на движенията му се изроди в някаква пародия на бавно ходене.
От време на време той спираше и изтриваше с длан мокрото си от пот чело. Вятърът бе спрял, въздухът беше горещ и гъст като катран.
Какво се бе случило с Натали?, питаше се той, ала вътрешното му неспокойствие не позволи на спомена да изплува отново. Той трябваше да продължи пътя си. Трябваше да достигне хълма, преди да беше станало твърде късно.
Заредиха се безкрайни мигове на изтощение. Сантиметър след сантиметър по склона, час след час (така му се струваше) той най-после изкачи възвишението.
Когато пред очите му се разстла билото на хълма, той съзря Натали. Седеше с гръб към него върху един камък, загледана в обширната, отворена към запад равнина, която се простираше в полите на хълма. Плодородната й почва подхранваше корените на много маслинени и прасковени дървета. Посред тъмнозелената шума стърчаха дървените кули на колела, задвижвани от вятъра, с които се напояваше сухата земя. Друг път вятърът непрекъснато ги въртеше; сега обаче те бяха застинали в покой сред дърветата като хиляди пеперуди.
Николас възприе гледката с изненада. Сега той отново знаеше, че Натали бе обичала този хълм. Изведнъж споменът го споходи отново.