След като Натали го бе оставила сам, Николас още дълго размишлява върху спречкването им. Питаше се дали тя все пак наистина нямаше право да го нарече страхливец, и след дълги разсъждения стигна до извода, че думи като „страхливост“ и „толерантност“ в същност служат за обозначаване на едно и също качество — те се различаваха единствено по гледната точка.
Остана на терасата, загледан в сенките, които все повече се издължаваха. Слънцето клонеше, вече към залез, когато той тръгна да търси Натали. Претърси околността на вилата и крайбрежната ивица с големите, плискани от морската вода кръгли камъни, на които тя обичаше да се пече. Плажът бе безлюден, както и останалият скалист бряг със зелените пипала на низшата растителност, които посягаха към водата.
После обходи местността зад вилата. Накрая откри Натали на хълма, който закриваше плодородната равнина с вятърните колела.
Тя седеше на един камък на самото било на хълма, без да сваля поглед от въртящите се гигантски камъни, чиято безукорна белота вече чезнеше в припадащия здрач. Беше обхванала с ръце коленете си.
Николас я заговори тихо, ала тя не реагира. Той коленичи пред нея и я докосна по рамото. Тя дишаше едва доловимо. Зениците й бяха огромни. Невиждащите й очи се взираха в далечината. Когато леко я побутна, тя бавно започна да се накланя встрани без каквато и да било реакция. Той я прихвана, взе я на ръце и, я отнесе във вилата. Вече се свечеряваше.
Надеждата му, че на следващата сутрин тя ще се събуди, се оказа напразна. Той се поколеба известно време, но после я натовари в колата и я откара в клиниката за отравяния с опиати.
Дежурният лекар изслуша обясненията на Николас, после положи Натали върху едно легло с електромотор и го насочи към диагностичното отделение. След няколко манипулации той кимна, сякаш за да потвърди казаното от Николас, и го попита от колко време познава Натали.
— Женени сме от десет години — отвърна Николас.
Лекарят отново приведе леглото в движение и подкани Николас да го придружи.
Докато вървяха по коридорите, боядисани в пастелнозелен цвят, лекарят обясняваше:
— Съпругата ви показва всички признаци на хроностазия. В общи линии знаем как се стига до такова заболяване. Може да се каже, че се касае за отравяне на хипофизната област в главния мозък. Напоследък често имаме работа с такива болни, особено след като хроностатикът се получава без рецепта. Вие също ли вземате хроностатик? Или може би някое друго средство за субективно удължаване времетраенето на някои преживявания?
Николас отговори отрицателно.
Лекарят кимна:
— От ваша страна това е много разумно. Разбира се, никой не възразява против малките дози. Субективният времеудължителен ефект не е нито опасен, нито води до болестни състояния — защо тогава да не удължим по такъв начин хубавите си преживявания? Но ако дозата бъде увеличена прекомерно, в мозъка нещо щраква и пациентът изключва. Не ни е известно как се стига до това, но знаем къде се намира церебралното увреждане.
— А можете ли да го отстраните? — прекъсна го Николас.
— Вие можете — каза лекарят.
Светещата зелена точка пробягваше по екрана и очертаваше назъбена крива, която лека-полека се променяше.
Гортис имаше намерение отново да увеличи дозата, но Лоренц го възпря.
— Оставете го малко да си помисли — каза той. — Ако целият спомен дойде изведнъж, има опасност да го загубим. — Той изгледа Гортис накриво. — Това с добрите шансове не беше съвсем вярно. През последния месец загубихме двама.
Гортис сви рамене:
— Ако му бях казал истината, щеше веднага да изфиряса. Нали видяхте колко е предпазлив.
Лоренц посочи към пулсиращата зелена линия.
— Мисля, че вече е време — каза той. — Дайте му почти максимална доза.
Гортис задействува шалтера.
3.
Споменът отново отстъпи своето място на равнината, в която стърчаха неподвижните вятърни колела. На десет крачки от него седеше Натали. Тя гледаше надолу към равнината, но сигурно не я виждаше; беше изключила. Но как се бе озовал той тук; как ставаше така, че си спомняше сцена, която тъкмо сега изживяваше?
Не знаеше това. Знаеше само, че трябва да стигне до нея.
Искаше му се да изтича, но краката му не го слушаха. Вгледа се в стъпалото си, което се придвижваше напред безкрайно бавно. Пълзеше като охлюв. Придвижваше се безкрайно бавно. Щеше ли изобщо да стигне някога до Натали?
В един миг — той продължи цели минути — дочу някакво глухо бръмчене и покрай него прелетя муха с лъскави крила, които лениво се издигаха и отпускаха като веслата на галера.