Николас се обърна и обхвана с поглед залива. Морето с пенестите си корони, плетениците от вълни и искрящите пръски край скалистото крайбрежие бе застинало — красота на един миг, уловена във времето.
На крайбрежната улица се виждаха няколко коли. Не, те не бяха паркирани до бордюра — намираха се на пътното платно, но не пътуваха. Едва след като се вгледа внимателно, той забеляза, че едва пълзят напред.
Тогава разбра, че се намира под въздействието на хроностатик. Вътрешният му часовник вървеше с бясна бързина. Частици от секундата той възприемаше като минути. Всичко останало му се виждаше удължено в същия мащаб.
Николас бавно поставяше крак пред крак, с мъка си пробиваше път през лепкавото, горещо време. За всяка крачка му бяха необходими минути, всяко движение беше мъчително.
Когато най-после застана пред Натали, го обзе безпомощност. Вслуша се в себе си, зачака някакъв спонтанен импулс. Но не усети нищо друго освен неопределеното чувство за надвиснала опасност.
Спря и се замисли за това, което се бе случило, след като беше докарал Натали в клиниката за отравяния с опиати.
Стояха пред врата с надпис „Неврално-транслационна лаборатория“. Лошо предчувствие обхвана Николас.
— Аз ли мога да й помогна? — недоверчиво попита той. — Какво искате да кажете?
Лекарят отвори вратата и вкара леглото в залата. По тавана имаше големи светлинни тела, които напълно прогонваха мрака. Залата бе празна, като се изключат две лавици на стената, точно срещу вратата, и две бели, опънати кушетки, до чиито възглавници бяха монтирани метални рамки. Някакъв човек, облечен с джинси и елек, правеше нещо на една от лавиците. Като видя двете кушетки, Николас се изпълни с подозрение.
— Почакайте! Какво означава това? Защо тук има и второ легло? — попита той.
Човекът до лавицата се беше извърнал.
— Това е господин Лоренц, той обслужва невротранслатор — представи го лекарят. — А моето име е Гортис — добави той. После се обърна към Лоренц: — Хроностазия, от вчера, около осемнадесет часа. Намерена от съпруга си. Имат доста общи спомени. Известна ни е и стазисната точка. Мисля, че ще успеем.
Лоренц се вгледа в отпуснатото лице на Натали.
— Откога взема хроностатик? — попита той Николас.
— Има вече към една година.
— А вие самият?
— Аз не вземам, защото не ми трябва — твърдо каза Николас.
Лоренц приведе глава:
— О’кей, приятелю, но ако отново искате да я имате, ще се наложи да ви потрябва. — После се обърна с въздишка и премести Натали от количката върху една от кушетките. Закрепи на главата й електроди, нагласи металната рамка и през цялото време поглеждаше към лавицата. На екрана затрептя една неправилно начупена зелена линия.
Гортис хвана Николас за лакътя и го побутна към екрана.
— Всичко е напълно безопасно — зауспокоява го той. — Преди малко ви казах, че под въздействието на хроностатик жена ви е изключила. Това не е съвсем вярно. Както виждате, нейният главен мозък функционира безукорно. В момента Лоренц проверява най-важните му области. — И той посочи екрана на лавицата, където зелената линия се движеше нагоре и надолу с ясно различим ритъм. Лоренц предаде с помощта на клавиатурата няколко заповеди, които бяха изписани с малки зелени букви в левия долен край на екрана. Вълнообразната линия се промени, превърна се в черта с хаотични върхове и падове.
— Очният нерв, нали? — попита Гортис.
Лоренц изсумтя:
— Това са само несвързани дразнения от синапсите. Я да видим какво я занимава сега.
Пръстите му зашариха чевръсто по клавиатурата и линията се превърна в плоска вълна с малки, симетрично разположени възвишения.
— Съзнанието за процесите присъства напълно — каза след кратко колебание Лоренц.
— Това са спомени, които тя тъкмо регистрира — обясни Гортис. После се вгледа по-внимателно: — Би могло да бъде езеро или някаква ливада, чиято трева се полюшва от вятъра.
Николас бе смаян.
— Това сигурно е нашият залив — прошепна той.
— Следователно — продължи обясненията си Гортис — изключени са само сетивните й дразнители. Това означава, че не бихме осъществили контакт с нея посредством сетивата й.
— Но защо е изключила? — попита Николас.
Гортис въздъхна:
— Какво не бих дал, за да узная това! Получава се впечатлението, че пациентът губи всякаква връзка с външния свят, че сякаш е изграден единствено от абстрактни спомени. — Той набърчи чело. — Но нека продължа мисълта си: ние не сме в състояние да осъществим контакт с нея посредством сетивата, но можем да направим това по друг начин. Апаратът, който виждате пред себе си, произвежда електрически сигнали, които обикновено се създават в нервните клетки на главния мозък — той посочи зелената линия, която прекосяваше екрана като усърден трион — и фокусира сигналите върху съответните церебрални участъци. Следователно по този начин ние заобикаляме до известна степен изключените сетива.