— Дано всичко мине без произшествия — промърмори той и увеличи дозата.
Лоренц наблюдаваше екрана. Когато пулсиращата линия се разпадна на малки зигзаги, той включи невралните импулси на Николас в невротранслатора.
През тялото на Натали премина едва доловима тръпка.
— Ето! Човече, спрете веднага!!! — извика Лоренц. Пръстите му зашариха по клавиатурата, докато Гортис вече вкарваше неутрализатора във вените на Николас.
Картината, която си бе припомнил, изчезна, а заедно с нея и вцепенението, което бе обзело Николас. Струваше му се, че бяха изминали часове, докато си бе припомнял всичко. Но слънцето не беше помръднало от мястото си. Нищо не беше се променило. Всичко, което го заобикаляше, бе ясно като кристал, сякаш някой бе свалил от него булото, закривало го преди това. Погледът му беше получил възможностите на микроскопа. Изпитваше чувството, че разграничава отделните молекули, застинали посред термичното си движение.
Единствено Натали правеше впечатление на живо същество. Тя седеше в този свят на един застинал миг като привлекателна, очакваща чужденка. Струваше му се, че различава всяко движение на мускулите по тила й.
Протегна ръка. Когато най-после — може би дни или седмици след това — пръстите му стигнаха до рамото й и той се обърна към нея, погледът му срещна една купчина атоми, увиснала във въздуха. Много време по-късно той разбра, че това беше птица, прелитаща пред слънцето. Но в същност тя не летеше, а висеше вцепенена във въздуха.
Изведнъж той разбра, че вижда около себе си само атоми и молекули без всякаква връзка помежду им. Нищо не се изменяше. Законите на природата се разпадаха, защото в Извънвремието нямаше нищо, което биха могли да опишат, а наред с тях се разпадаха и предметите. Дървета, храсти, изсъхналата трева, земята и камънакът, даже слънцето и птицата, замряла във въздуха — всичко бе загубило своето значение.
С един крайчец на мозъка си Николас почувства, че е на път да изключи света. Тази мисъл не го обезпокои — пред него беше Натали, и нейните очи бяха живи.
Ръката му бе на рамото й, той знаеше, че Натали чувства докосването. Тя спря на него поглед, изпълнен с очакване. Той направи усилие да оформи думи — „Върни се“, искаше да й каже — но за това изречение на устните му щяха да бъдат нужни години.
Затова само си го помисли — и тя го разбра. Почувства неудържимото желание на тялото й, усети под дланта си безумен трепет, а после там не остана нищо друго освен купчина застинали молекули.
Накрая и тази дума загуби смисъла. Той възприемаше всичко, но за него вече нищо не съществуваше, защото нищо нямаше значение. Светът се разпадаше, ала нещата в него оставаха. Това бе тайната на спряното време.
Николас бе завладян от сладостно безразличие, зад което долавяше върховното съвършенство. То все повече се приближаваше, после безразличието изведнъж се обърна наопаки и избълва всички стари асоциации, които вече бяха забравени. Из сивата мъгла се появиха големите светлинни тела, а пред тях — лицето на Гортис, надвесено над него. На челото му блестяха капки пот.
Николас се почувства самотен и изоставен. Извърна се настрани и различи на съседното легло Натали. Около устните й играеше тъжна усмивка. Тя също го разпозна. Беше отново тук.
Усмихна й се, а усмивката му беше тъжна, както и нейната.