— Аз щях да спра войната, татко. Аз трябваше да съм жената на Бога крал! Щях да говоря с него, да го убедя. Обучавана съм да разбирам от политика, да знам обичаите, да…
— Да спреш войната? — прекъсна я баща й и Вивена едва сега осъзна колко самонадеяно говори. Сведе очи.
— Вивена, детето ми — каза баща й. — Няма как да се спре тази война. Само обещанието за дъщеря от кралското родословие ги задържа толкова дълго, а пращането на Сири може би ще ни спечели време. И… може би я пратих на безопасно място, дори когато войната избухне. Може би ще ценят родословието й дотолкова, че да я оставят жива — резерва, ако детето, което роди, си отиде. — Погледът му се зарея нанякъде. — Да — продължи той, — може би не за Сири трябва да се боим, а…
„А за себе си“, довърши Вивена наум. Не беше в течение на всичко, което баща й замисляше за войната, но знаеше достатъчно. Войната нямаше да е благоприятна за Идрис. В конфликт с Халандрен шансът да спечелят беше нищожен. Щеше да е опустошителен за народа им и за начина им на живот.
— Татко, аз…
— Моля те, Вивена — прекъсна я той кротко. — Не мога да говоря повече за това. Сега си иди. Ще поговорим по-късно.
По-късно. След като Сири се отдалечеше още повече, след като станеше много по-трудно да я върнат. Все пак Вивена се изправи. Беше послушна. Така бе възпитана. Това бе едно от нещата, които винаги я различаваха от сестра й.
Излезе от бащиния си кабинет и тръгна през дървените коридори на палата. Преструваше се, че не вижда погледите, че не чува шепотите. Запъти се към стаята си — малка и без украси — и седна на леглото си, с ръцете в скута.
Изобщо не беше съгласна с преценката на баща си. Можеше да направи нещо. Тя трябваше да е невястата на Бога крал. Това щеше да й даде влияние в двора. Всички знаеха, че самият Бог крал не се интересува много от политиката на страната си, но жена му, разбира се, би могла да изиграе роля в защита на интересите на народа си.
А баща й беше отхвърлил всичко това?
„Сигурно наистина вярва, че нищо не може да се направи, за да се предотврати нашествието.“ Това превръщаше изпращането на Сири просто в поредната политическа маневра за печелене на време. Същото, каквото Идрис беше правил десетилетия. Тъй или иначе, щом жертвата на кралска дъщеря на Халандрен бе толкова важна, то все пак беше редно да замине Вивена. Винаги се беше смятало, че е неин дълг да се подготвя за брак с Бога крал. Не на Сири, нито на Фафен. На Вивена.
Не се чувстваше благодарна, че я спасяваха. Нито чувстваше, че ще служи по-добре на Идрис, като остане в Бевалис. Ако баща й умреше. Ярда беше много по-подходящ да управлява във военно време от нея. Освен това Риджер — по-малкият й брат — беше отглеждан за наследник от години.
Бяха я съхранили без никаква причина. Приличаше на наказание донякъде. Беше слушала, подготвяла се беше, учила се беше и се беше упражнявала. Всички казваха, че е съвършена. Защо тогава не беше достатъчно добра, за да служи както бе замислено?
Не можеше да намери отговор. Можеше само да седи и да се измъчва, с ръце в скута и изправена пред ужасната истина. Целта на живота й бе открадната и дадена на друга. Тя беше излишната сега. Ненужната.
Незначителната.
— Какво си мислеше той! — сопна се Сири, увиснала наполовина през прозореца на каляската, докато тя се друсаше по черния път. Млад войник крачеше неловко на метър от нея. Беше следобед.
— Ами така де! — продължи Сири. — Да ме праща той мене да се омъжвам за краля на Халандрен. Глупаво е, нали? Не може да не си чувал за нещата, които правя. Скитам навън, когато никой не гледа. Пренебрегвам си уроците. Избухвам в гняв, в името на Цвета!
Гвардеецът я погледна с крайчеца на окото си, но иначе не реагира. Беше й все едно. Не крещеше толкова на него, колкото крещеше. Беше увиснала опасно от прозорчето, усещаше как вятърът си играе с косата й — дълга, червена, права — и подклаждаше яда си. Гневът я спираше да не заплаче.
Зелените пролетни хълмове на планините на Идрис бавно се бяха стапяли назад, докато дните отминаваха. Всъщност може би вече бяха в Халандрен — границата между двете кралства беше смътна, което не бе изненадващо, след като са били една страна допреди Велебран.
Изгледа накриво горкото войниче — единственият му начин да се оправи с вбесена принцеса беше да не й обръща внимание, — а после се вмъкна обратно в каляската. Не биваше да се държи така с него, но пък, какво, бяха я продали като някаква мръвка овнешко — обречена заради някакъв си документ, написан години преди да се е родила. Ако някой имаше право да се гневи, това беше тъкмо тя.