„Може би точно това е причината за всичко — помисли Сири, скръстила ръце на перваза. — Може би на татко му омръзнаха избухванията ми и просто искаше да се отърве от мен.“
Изглеждаше малко прекалено. Имаше по-лесни начини да се справят с нея — начини, които не включваха да я пращат да представлява Идрис в чужд кралски двор. Защо тогава? Той наистина ли смяташе, че тя ще се справи добре? Това я затрудни. После си помисли колко е нелепо. Баща й не можеше да е решил, че ще се оправи по-добре от Вивена. Никой не правеше нищо по-добре от Вивена.
Въздъхна и усети как косата й стана тъжно кафява. Гледката наоколо поне беше интересна и за да не се чувства толкова обезсърчена, тя се остави да я разсее.
Халандрен беше в низините, място на тропически гори и странни цветни животни. Сири беше чувала описанията на странници и дори беше потвърдила разказите им в случайната книга, която я бяха принудили да прочете. Беше мислила, че знае какво да очаква. Но след като хълмовете отстъпиха на степи, а след това дърветата най-сетне започнаха да се трупат от двете страни на пътя, започна да осъзнава, че тук има нещо, което никой том или разказ не може да опише.
Цветове.
В планините обраслите с цветя кътчета бяха нарядко и несвързани, сякаш разбираха колко лошо се вместват в идрианската философия. Тук като че ли бяха навсякъде. Малки цветчета, израснали на огромни черги по земята. Големи клюмнали розови цветове, надвиснали като гроздове от дърветата, цветя, които растяха направо едно върху друго на големи купчини. Дори тревите имаха цветя. Сири щеше да си откъсне от тях, ако не беше враждебността, с която я гледаха войниците.
„Щом аз се чувствам толкова неспокойна, тези пазачи трябва да го изпитват много по-силно“, осъзна тя. Не беше единствената, изпратена далече от семейство и приятели. Кога щяха да разрешат на тези мъже да се върнат? Изведнъж се почувства много по-гузна, че бе подложила младия войник на изблика си.
„Ще ги върна веднага щом пристигна“, помисли си. И мигновено усети как косата й побеля. Връщането на войниците щеше да я остави сама в град, пълен с Безжизнени, Пробуждащи и езичници.
Но с какво можеха да й помогнат двайсет войници? По-добре беше поне някой да може да се върне.
— Би трябвало да си щастлива — каза Фафен. — В края на краищата вече не трябва да се жениш за тиран.
Вивена пусна моравия на цвят плод в кошницата си и се премести на друг храст. Фафен работеше на един наблизо. Носеше белия халат на монахиня, а косата й бе остригана до кожа. Фафен беше средната сестра почти във всяко отношение — средна на ръст между Сири и Вивена, не толкова безупречна като Вивена, но и съвсем не толкова безгрижна като Сири. Беше малко по-закръглена от двете, което бе привличало погледите на доста младежи. Но това, че самите те трябваше да станат монаси, ако искаха да се оженят за нея, ги беше сдържало. И да беше забелязала колко е популярна, Фафен така и не го беше издала. Беше взела решението си да стане монахиня преди десетия си рожден ден и баща й бе одобрил с цялото си сърце. Всяка благородна или богата фамилия традиционно бе задължена да осигури един човек за манастирите. Беше против Петте видения да проявиш егоизъм дори когато става дума за човек от собствената ти кръв.
Двете сестри беряха плодовете, които Фафен след това щеше да раздаде на хората в нужда. Пръстите на монахинята бяха леко обагрени с лилаво от работата. Вивена носеше ръкавици. Толкова много цвят по ръцете й щеше да е неприлично.
— Да — заговори отново Фафен, — наистина смятам, че приемаш всичко това погрешно. Ами, държиш се все едно искаш да идеш долу и да те омъжат за онова Безжизнено чудовище.
— Не е Безжизнен — отвърна Вивена. — Сузеброн е Завърнал се. Има голяма разлика.
— Да, но е лъжлив бог. Освен това всички знаят какво ужасно същество е.
— Но моят дълг беше да се омъжа за него. Това съм аз, Фафен. Без него съм нищо.
— Глупости. Сега ще наследиш вместо Риджер.
„С което нещата ще се объркат още повече — помисли Вивена. — Какво право имам да му отнемам мястото?“
Реши обаче да пропусне тази нишка на разговора. Беше защитавала тезата си вече няколко минути и нямаше да е редно да продължи. Редно. Рядко преди Вивена се беше чувствала толкова обезсърчена от това, че се налага да се държи правилно. Чувствата й започваха да се усилват доста… неудобно.
— Ами Сири? — отрони тя неволно. — Радваш ли се, че това се случи на нея?
Фафен вдигна очи, а след това леко се намръщи на себе си. Имаше склонност да избягва да се замисля по-дълбоко над нещата, освен ако въпросът не й се постави пряко. Вивена дори малко се засрами от толкова откровения си коментар, но с Фафен често нямаше друг начин.