— Права си — отвърна Фафен. — Не разбирам защо изобщо трябваше да се праща някоя.
— Договорът — каза Вивена. — Той защитава народа ни.
— Аустре защитава народа ни — възрази Фафен и се премести на друг храст.
„Ще защити ли Сири?“, помисли Вивена. Горката невинна капризна Сири. Така и не се беше научила да се владее. Щяха жива да я изядат в Двора на боговете на Халандрен. Сири нямаше да разбира политиката, ударите в гръб, фалшивите лица и лъжите. Щеше също така да е принудена да роди следващия Бог крал на Халандрен. Изпълнението на този дълг не беше нещо, което Вивена бе очаквала с нетърпение. Щеше да е жертва, но щеше да е нейната жертва, дадена доброволно за спасението на народа й.
Подобни мисли продължаваха да я гризат, когато двете с Фафен привършиха с брането на плодове и заслизаха по склона към селото. Фафен, като всички монаси и монахини, посвещаваше целия си труд за доброто на хората. Наглеждаше стада, събираше храна и почистваше къщите на онези, които не можеха да го правят сами.
Без дълг животът на Вивена ставаше безцелен. И все пак, след като си го помисли, имаше някой, който все още се нуждаеше от нея. Една, която бе заминала преди седмица, с пълни със сълзи очи и уплашена, гледаща с отчаяние по-голямата си сестра.
Вивена не беше нужна в Идрис, каквото и да казваше баща й. Беше безполезна тук. Но познаваше хората, културите и обществото на Халандрен. И докато вървеше след Фафен по селския път, в главата й започна да се оформя идея.
Идея, която, колкото и да напрягаше въображението си, не беше редна.
3.
Лайтсонг не помнеше как бе умрял.
Жреците му обаче го уверяваха, че смъртта му била изключително вдъхновяваща. Благородна. Величава. Героична. Човек се Завръщаше само ако умре така, че да илюстрира великите добродетели на човешкото съществуване. Точно затова Многоцветните тонове връщаха Завърналите се и те действаха като примери и богове за все още живите.
Всеки бог символизираше нещо. Идеал, свързан с героичния начин, по който е умрял. Самият Лайтсонг беше умрял, проявявайки изключителна храброст. Или поне така казваха жреците му. Лайтсонг не можеше да си спомни събитието, както и не можеше да си спомни нищо от живота си преди да стане бог.
Простена тихо; не можеше да спи повече. Превъртя се изтощен и се надигна във величественото си легло. Видения и спомени терзаеха ума му и той тръсна глава, за да прочисти мъглата на съня.
Влязоха слуги, за да откликнат безмълвно на нуждите на своя бог. Лайтсонг беше от по-младите божества, защото се беше Завърнал едва преди пет години. В Двора на боговете имаше около две дузини божества и повечето от тях бяха много по-важни — и много по-схватливи политически — от Лайтсонг. А над всички тях властваше Сузеброн, Богът крал на Халандрен.
Макар Лайтсонг да беше млад, му се полагаше огромен палат. Спеше в стая с копринени завеси, обагрени в ярки червени и жълти тонове. Палатът му имаше десетки зали, всички украсени и обзаведени според прищевките му. Стотици слуги и жреци се грижеха за нуждите му — все едно дали искаше да ги вижда, или не.
„И всичко това защото не можах да измисля как да умра“, помисли той, докато ставаше. Ставането леко го замая. Беше денят му за пир. Щеше да му липсва сила, докато се нахранеше.
Пристъпиха слуги, понесли ярки червени и златни халати. Щом навлязоха в аурата му, всеки слуга — кожа, коса, дрехи и одежди — лумна в подсилени цветове. Наситените тонове бяха много по-пищни от всичко, което можеше да постигне багра или боя. Това беше ефект от вродената БиоХрома на Лайтсонг: той имаше достатъчно Дъх, за да изпълни хиляди хора. Не виждаше голяма полза от това. Не можеше с него да оживява предмети или трупове. Беше бог, не Пробуждащ. Не можеше да отдаде — нито дори да заеме на някого — божествения си Дъх.
Е, освен веднъж. Това обаче щеше да го убие.
Слугите го загърнаха в пищни платове. Лайтсонг беше с цяла глава и половина по-висок от всеки в стаята. Беше също така широкоплещест, с мускулеста физика, каквато не заслужаваше, предвид многото време, което прекарваше в леност.
— Добре ли спахте, ваша милост? — попита нечий глас.
Лайтсонг се обърна. Ларимар, върховният му жрец, беше висок и дебел, с очила и спокоен нрав. Ръцете му бяха почти скрити от дългите ръкави на халата му в златно и червено. Носеше дебел том. Халатът и томът лумнаха в цвят, щом навлязоха в аурата на Лайтсонг.
— Спах фантастично, Съсел — отвърна с прозявка Лайтсонг. — Нощ, пълна с кошмари и объркани сънища, както винаги. Ужасно отмарящо.