Жрецът повдигна вежда.
— Съсел?
— Да. Решил съм да ти дам нов прякор. Съсел. Май ти отива, както щъкаш непрекъснато насам-натам и се вреш къде ли не.
— Поласкан съм, ваша милост — отвърна Ларимар и се настани на един стол.
„Цветове — помисли Лайтсонг. — Никога ли не се ядосва?“
Ларимар отвори тома.
— Да започваме ли?
— Щом трябва.
Слугите привършиха с връзването на панделки, стягане на токи и приглаждане на коприни. После се поклониха и се оттеглиха.
Ларимар вдигна перото си.
— Е, какво помните от сънищата си?
— О — Лайтсонг се отпусна на възглавничките и се изтегна, — нищо важно всъщност.
Ларимар нацупи недоволно устни. Започнаха да се нижат други слуги, понесли блюда с храна. Земна, човешка храна. Като Завърнал се, Лайтсонг нямаше нужда да яде такива неща — нямаше да му дадат сила, нито щяха да прогонят умората му. Бяха просто каприз. Скоро щеше да се нахрани с нещо много по-… божествено. Щеше да му даде достатъчно сила да живее още седмица.
— Моля, опитайте се да си спомните сънищата, ваша милост — каза Ларимар с учтивия си, но твърд тон. — Колкото и незабележителни да ви изглеждат.
Лайтсонг въздъхна и се загледа в тавана. Беше изрисуван, естествено — изобразяваше три полета, оградени с каменни стени. Беше видение, споходило някой от предшествениците му. Затвори очи и се опита да се съсредоточи.
— Вървях по… пясъчен бряг. И един кораб заминаваше без мен. Не знам накъде отиваше.
Перото на Ларимар бързо заскърца. Жрецът вероятно намираше в съня някакъв особен символизъм.
— Имаше ли някакви цветове?
— Корабът беше с червено платно — рече Лайтсонг. — Пясъкът беше кафяв, разбира се, а дърветата зелени. Не знам защо мисля, че океанската вода беше червена, като кораба.
Ларимар заскрибуца трескаво с перото — винаги се възбуждаше, когато Лайтсонг си спомнеше цветове. Лайтсонг отвори очи и зяпна към тавана с ярко оцветените му полета. Пресегна се лениво и взе няколко череши от блюдото, което държеше един слуга.
Защо трябваше с такава неохота да споделя сънищата си с хората? Дори да смяташе пророкуването за глупаво, нямаше право да недоволства. Беше забележително щастлив. Имаше божествена БиоХроматична аура, физика, за която всеки мъж щеше да му завиди, и лукс колкото за десет крале. От всички хора на света имаше най-малкото право да негодува.
Само дето… ами, просто беше може би единственият бог на света, който не вярваше в собствената си религия.
— Имаше ли още нещо в съня, ваша милост? — попита Ларимар и вдигна очи от книгата.
— Ти беше там, Съсел.
Ларимар пребледня.
— Аз… бях там?
Лайтсонг кимна.
— Извини се, че ми досаждаш непрекъснато и ми пречиш да се отдавам на разгул. После ми донесе голяма бутилка вино и потанцува. Беше всъщност доста интересно.
Ларимар го изгледа унило.
Лайтсонг въздъхна.
— Не, нищо повече нямаше. Само корабът. Но и това вече зачезва.
Ларимар кимна, надигна се и започна да пъди слугите — макар че те се задържаха в стаята, разбира се, суетяха се с блюдата си с ядки, вино и плодове, да не би Лайтсонг да поиска нещо от тях.
— Да продължим ли, ваша милост? — попита Ларимар.
Лайтсонг въздъхна и се надигна уморено. Един слуга притича да затегне една от токите, която се беше разкопчала.
Лайтсонг закрачи до Ларимар, извисен поне с една стъпка над жреца си. Мебелите и рамките на вратите бяха направени да прилягат на увеличения ръст на Лайтсонг, тъй че слугите и жреците изглеждаха не на място. Минаваха от стая в стая, без да прибягват до коридори. Коридорите бяха за слугите и минаваха в каре около външната страна на зданието. Лайтсонг стъпваше по дебели пътеки от северните страни и подминаваше небрежно изящната керамика, внесена през Вътрешното море. Всяка стая беше накичена с картини и изящно изписани поеми, съчинени от най-добрите творци на Халандрен.
В центъра на палата имаше малка квадратна стая, която се различаваше от стандартния мотив на Лайтсонг с червени и златни багри. Тази беше на ярки ивици от по-тъмни цветове — тъмносини, зелени и кървавочервени. Всеки цвят беше истински, с точния оттенък, който можеше да различи само човек, придобил Третото извисяване.
Щом Лайтсонг пристъпи в стаята, цветовете грейнаха оживели. Станаха по-ярки, по-наситени и в същото време някак си останаха тъмни. Жълто-кафявото стана по-истински жълто-кафяво, морскосиньото — по-мощно морскосиньо. Тъмно и същевременно ярко, контраст, който можеше да вдъхнови само Дъх.
В центъра на стаята стоеше дете.
„Защо винаги трябва да е дете?“, помисли Лайтсонг.
Ларимар и слугите зачакаха. Лайтсонг пристъпи напред и момиченцето се обърна настрани, където стояха двама жреци с червено-златни халати. Момичето отново погледна Лайтсонг, явно уплашено.