Выбрать главу

— Стига де — рече той, като се опита да го каже окуражително. — Няма от какво да се боиш.

Все пак момичето потрепери.

Лекция след лекция — изнасяни от Ларимар, който твърдеше, че не са лекции, защото човек не изнася лекции на бог — закръжиха из главата на Лайтсонг. Човек нямаше защо да се страхува от Завърналите се богове на Халандрен. Боговете бяха благодат. Осигуряваха видения за бъдещето, а също тъй водачество и мъдрост. За да съществуват им беше нужно само едно нещо.

Дъх.

Лайтсонг се поколеба, но слабостта му си казваше своето. Чувстваше се замаян. Изруга се наум, смъкна се на едно коляно и хвана лицето на момичето между големите си длани. То заплака, но изрече думите ясно и отчетливо, както го бяха научили:

— Моят живот към твоя. Моят Дъх става твой.

Дъхът й изтече навън и лъхна във въздуха. Тръгна по ръката на Лайтсонг — допирът беше необходим — и той го вдиша. Слабостта му изчезна, замаята се изпари. И двете бяха заменени от ведра яснота. Почувства се ободрен, изпълнен с енергия, жив.

Момичето посърна. Цветът на устните и очите му леко помръкна. Кафявата му коса изгуби блясъка си. Бузите му станаха по-бледи.

„Нищо не е — помисли той. — Повечето хора казват, че не могат дори да различат, че Дъхът им си е отишъл. Ще изживее пълноценен живот. Щастлив. Ще платят добре на семейството й за жертвата.“

А Лайтсонг щеше да живее още седмица. Аурата му не ставаше по-силна от Дъха, с който се хранеше. Това беше друга разлика между Завърнал се и Пробуждащ. Последните ги смятаха понякога за по-низши, изкуствени приближения на Завърнали се.

Без нов Дъх всяка седмица Лайтсонг щеше да умре. Много Завърнали се извън Халандрен живееха само осем дни. Но с по един Дъх, подарен седмично, Завърнал се можеше да продължи да живее, без никога да се състари, да вижда нощем видения, които уж носеха прорицания за бъдещето. Оттук и Дворът на боговете, пълен с палати, където боговете биваха обгрижвани, пазени и — най-важното — хранени.

Жреците заситниха напред, за да изведат момичето от стаята. „Нищо не е за нея — повтори си Лайтсонг. — Съвсем нищо…“

Докато тя излизаше, очите й срещнаха неговите и той видя, че искрата в тях я няма. Беше станала Бездушна. Сива или Повехнала. Личност без Дъх. Никога повече нямаше да й се върне.

Жреците я изведоха.

Лайтсонг се обърна към Ларимар, гузен от внезапно обзелата го енергия.

— Добре. Хайде да видим Даровете.

Ларимар вдигна вежди над очилата си.

— Бързо станахте сговорчив.

„Трябва да върна нещо — помисли Лайтсонг. — Дори да е нещо безполезно.“

Минаха през още няколко стаи в червено и златно — повечето представляваха съвършени квадрати с врати на всяка стена. Близо до източната страна на палата влязоха в дълга тясна стая. Беше съвсем бяла, нещо много необичайно в Халандрен. Стените бяха отрупани с картини и поеми. Слугите останаха отвън: само Ларимар придружи Лайтсонг, щом той пристъпи пред първата картина.

— Е? — попита Ларимар.

Представляваше пасторален пейзаж на джунглата, с надвиснали палми и ярко обагрени цветя. Някои от тези растения ги имаше в градините около Двора на боговете и затова Лайтсонг ги разпозна. Всъщност никога не беше стъпвал в джунглата — не и през това превъплъщение в живота си поне.

— Картината е добра — каза Лайтсонг. — Не е от любимите ми. Кара ме да мисля за навън. Бих искал да отида.

Ларимар го изгледа озадачено.

— Какво толкова? Дворът понякога доскучава.

— Няма много вино в гората, ваша милост.

— Бих могъл да си направя. Ще сложа да ферментира… нещо.

— Сигурен съм — отвърна Ларимар и кимна на един от помощниците си извън стаята.

По-низшият жрец записа казаното от Лайтсонг за картината. Някъде имаше градски големец, който търсеше благословия от Лайтсонг. Вероятно имаше нещо общо с храброст — може би големецът се канеше да предложи брак или пък беше търговец, комуто предстоеше да подпише рискована сделка. Жреците щяха да изтълкуват мнението на Лайтсонг за картината, след това да дадат предсказание на лицето — за добро или за лошо — наред с точните думи, казани от Лайтсонг. Тъй или иначе, актът на изпращане на картина в дар на бога щеше да спечели на големеца известен късмет.

Поне така се вярваше.

Лайтсонг се отдръпна от картината. Друг низш жрец се втурна и я смъкна. Най-вероятно големецът не я беше нарисувал лично, а я беше поръчал. Колкото по-хубава беше картината, толкова по-благосклонни се предполагаше, че ще са боговете. Бъдещето на човек, изглежда, можеше да се повлияе от това колко може да плати на художник.