В ъгъла гореше фенер. До него стоеше някой. Дент.
— Ето, че се срещнахме — каза Дент тихо.
Вашер не каза нищо.
— Още си ми длъжник за смъртта на Арстийл — каза Дент. — Искам да знам как го уби.
— В дуел — изхриптя гласът на Вашер.
— Не е било в дуел, Вашер — каза Дент. — Знам го.
— Е, значи съм се промъкнал и съм го промушил в гърба — отвърна Вашер. — Заслужаваше го.
Дент го удари с опакото на ръката си през лицето и той се люшна на куката.
— Арстийл беше добър човек!
— Някога — каза Вашер и облиза кръвта. — Някога всички бяхме добри хора, Дент. Някога.
Дент помълча.
— Мислиш ли, че малкото ти ровене тук ще поправи онова, което си направил?
— По-добре е, отколкото да станеш наемник — отвърна Вашер. — Да работиш за всеки, който ти плаща.
— Ти ме направи такъв — каза тихо Дент.
— Онова момиче ти е повярвало. Вивена.
Дент мълчеше. Светлината не стигаше съвсем до лицето му.
— Така трябваше.
— Тя те е харесвала. А ти си убил приятеля й.
— Нещата излязоха малко извън контрол.
— Винаги излизат извън контрол с теб — каза Вашер.
Дент повдигна вежда. Лицето му се изкриви в насмешлива усмивка.
— С мен ли, Вашер? С мен? Кога за последен път аз започнах война? Кога избих десетки хиляди? Ти си този, който предаде най-близкия си приятел и уби жената, която го обичаше.
Вашер не отвърна. С какво можеше да възрази? С това, че Шашара трябваше да умре? Не стига, че бе разкрила Заповедите, с които да се правят Безжизнени с един дъх. А ако начинът да се Пробуди стомана, като Нощна кръв, бе въведен във Велебран? Немрящи чудовища, избиващи хора с жадни за кръв Пробудени мечове?
Нищо от това нямаше значение за човека, който бе видял сестра си убита от ръката му. Освен това Вашер знаеше, че разполага с малко достоверност, на която да се опре. Самият той бе създал своите чудовища, за да се бият в онази война. Не Пробудена стомана като Нощна кръв, но достатъчно убийствени.
— Щях да оставя на Тонк Фах да се заеме с теб — каза Дент. — Той обича да измъчва. Слабост му е. Всички си имаме слабости. С моето напътствие успява да ограничи своята до животни.
Дент пристъпи към него. Държеше нож.
— Винаги съм се чудил какво толкова забавно намира в причиняването на болка.
Зората настъпваше. Вивена избута одеялото настрани. Не бе могла да заспи.
Вашер сигурно си беше съвсем добре. Сигурно гуляеше някъде из града.
„Разбира се — каза си кисело. — Гуляе. Съвсем типично за него.“
Никога досега не се беше задържал цяла нощ навън. Нещо не беше наред. „Всяко нещо, което опитах, откакто напуснах Идрис, се провали отчайващо — помисли си и почна да се облича. — Провалих се като революционерка, провалих се като просякиня и се провалих като сестра. Какво да направя? Да го намеря? Не знам дори откъде да започна.“
Провал. Не беше нещо, с което бе свикнала в Идрис. Всичко, което беше правила там, беше свършвало добре.
„Може би точно заради това е всичко — помисли тя. — Омразата ми към Халандрен. Настойчивостта ми да спася Сири, да заема мястото й.“ Когато баща й бе избрал Сири вместо нея, за първи път в живота си бе почувствала, че не е достатъчно добра. Беше дошла в Т’Телир, решена да докаже, че проблемът не е в нея. Че е в някой друг. Който и да е друг. Стига тя да е безгрешна.
Но Халандрен многократно беше доказал, че не е безгрешна. А след като вече се беше опитвала и се беше проваляла толкова често, й беше трудно да действа. Ако предприемеше нещо, можеше да се провали… а това беше толкова ужасно, че да не прави нищо изглеждаше за предпочитане.
Беше върхът на арогантността в живота й. Последното наперено лицемерие, което да украси царствената й коса.
„Искаш да си компетентна? — каза си тя. — Искаш да се научиш да контролираш това, което става около теб, вместо да те разиграват? Тогава ще трябва да се научиш да се справяш с провала.“
Беше плашещо, но знаеше, че е вярно. Стана и отиде до торбата на Вашер. Издърпа смачкана горна риза и гамаши. И ризата, и гамашите имаха пискюли, висящи от маншетите.
Вивена облече ризата и обу гамашите. Последва ги резервното наметало на Вашер. Миришеше на него и беше скроено — като другото — смътно във формата на човек. Тя разбираше поне една от причините облеклото му да изглежда толкова опърпано.
После измъкна от торбата две цветни кърпи.
— Защити ме — Заповяда на наметалото и си представи как хваща хора, които се опитват да я нападнат. Сложи длан на ръкава на ризата.
— Призова ли те — Заповяда, — стани мои пръсти и стисни това, което трябва да стисна аз. — Беше чула Вашер само два пъти да дава тази Заповед и все още не бе сигурна как да оформи образ на това, което искаше да направи ризата. Представи си как пискюлите се стягат около дланите й, както беше видяла да става с Вашер.