Пробуди гамашите и им заповяда да подсилят краката й. Пискюлите на крачолите се заизвиваха и тя вдигна едното си стъпало, после и другото, та пискюлите да се увият отдолу. Стойката й стана по-стегната, крачолите прилепнаха към кожата й.
Накрая затегна на кръста си меча, който й беше дал Вашер. Все още не знаеше как да борави с него, макар че вече можеше да го държи правилно. Чувстваше, че е редно да го вземе.
После излезе.
Лайтсонг рядко беше виждал богиня да плаче.
— Не трябваше да стане така — каза Блашуивър през сълзи. — Държах нещата под контрол.
Тъмницата под двореца на Бога крал беше претъпкана. Клетки — като за животни — се редяха покрай двете стени. Достатъчно големи, за да поберат бог. Лайтсонг не можеше да реши дали е просто съвпадение.
„Нещо не е наред“, помисли той и погледна жреците, които си говореха угрижено в другия край на помещението. Ларимар седеше в своята клетка — до тази на Лайтсонг, — навел глава.
Лайтсонг отново погледна Блашуивър и попита:
— Откога? От колко време работиш с тях?
— От началото — отвърна Блашуивър. — Трябваше да получа Заповедните фрази. Заедно съставихме плана!
— Защо се обърнаха срещу теб?
Тя поклати глава и заби поглед в пода.
— Казаха, че не съм изпълнила своята част. Че крия разни неща от тях.
— Криеше ли?
Тя не отговори. Изглеждаше стара, особено в клетката. Красива жена с божествени пропорции, облечена в тънка копринена нощница, седнала на земята зад решетките. Разплакана.
„Трябва да се измъкнем оттук“, помисли Лайтсонг. Пропълзя до решетките, които отделяха клетката му от тази на Ларимар, без да обръща внимание на болката в бедрото си.
— Съсел! — изсъска. — Съсел!
Ларимар вдигна глава. Изглеждаше измъчен.
— Как се отваря ключалка? — попита Лайтсонг.
Ларимар примига.
— Какво?
— С какво отваряш ключалка? — каза Лайтсонг и посочи. — Може би ще открия, че знам как да го правя. Все още не съм разбрал защо уменията ми с меча бяха толкова слаби. Но сигурно мога да направя това. Само да мога да си спомня с какво.
Ларимар го зяпна.
— Може би съм…
— Какво ти става? — прошепна Ларимар.
Лайтсонг го изгледа учудено.
— Какво ти става? — изрева Ларимар и се надигна. — Ти беше писар, Лайтсонг. Прокълнат от Цветовете писар. Не войник. Не детектив. Не крадец. Беше жалък писар на един местен лихвар.
„Какво?“ — помисли Лайтсонг.
— Беше точно толкова идиот тогава, колкото си и сега! — извика Ларимар. — Няма ли веднъж поне да помислиш какво се каниш да направиш, преди да си тръгнал да го направиш? Защо не можеш просто да се спреш от време на време и да се запиташ дали си пълен глупак, или не си? Ще ти подскажа! Отговорът обикновено е „да“!
Лайтсонг залитна назад изумен. Ларимар му викаше!
— И всеки път — продължи Ларимар и извърна очи — аз се забърквам в неприятности с теб. Нищо не се е променило. Ти стана бог, а аз пак се набутах в затвора.
Дебелият жрец се смъкна на пода задъхан и поклати глава в явно безсилие. Блашуивър ги беше зяпнала. Жреците също.
„Нещо странно долавям в тях, но какво?“ Докато се мъчеше да сложи в ред мислите и чувствата си, жреците се приближиха.
— Лайтсонг — каза един от тях. — Трябват ни Заповедните ти фрази.
Той изсумтя презрително.
— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но съм ги забравил. Сигурно знаете репутацията ми на слабоумен. В смисъл, що за глупак трябва да си, за да нахълташ тук и да се оставиш да те пленят толкова лесно?
И им се усмихна.
Жрецът въздъхна, след което махна с ръка на другите. Те отключиха клетката на Блашуивър и я задърпаха навън. Тя завика и започна да се бори и Лайтсонг се усмихна, като видя колко ги затрудни. Но бяха шестима и най-сетне успяха да я измъкнат.
А после един от тях извади нож и й преряза гърлото.
Шокът го порази като юмрук в лицето. Лайтсонг замръзна, зяпнал от ужас, щом червената кръв бликна от гърлото на Блашуивър и зацапа изящната нощница.
Още по-ужасяваща беше паниката в очите й. Тези толкова красиви очи.
— Не! — изкрещя Лайтсонг, заблъска по решетките и запротяга безпомощно ръце към нея. Напрягаше божествените си мускули и натискаше стоманата, но беше безполезно.
— Мръсници! — изрева той. — Проклети от Цветовете мръсници! — Блъскаше решетките и гледаше как очите на Блашуивър гаснат.
След тях — и БиоХромата й. Като лумнал огън, смален до пламъчето на свещ. Лъхна и угасна.