— Не… — промълви Лайтсонг и се смъкна на колене, вцепенен.
Жрецът го изгледа.
— Значи все пак я обичаше. Съжалявам, че трябваше да направим това. — Наведе се и го погледна строго. — Само че, Лайтсонг, решихме, че трябва да я убием, за да разбереш, че сме сериозни. Знам репутацията ти и знам, че приемаш нещата безгрижно. Чудесно поведение за много ситуации. Но точно сега трябва да разбереш, че нещата са опасни. Показахме ти, че сме готови да убиваме. Ако не направиш каквото искаме, ще умрат и други.
— Мръсник… — прошепна Лайтсонг.
— Трябват ми Заповедните ти фрази — повтори жрецът. — Това е важно. По-важно, отколкото можеш да разбереш.
— Можете да ги избиете от мен — изръмжа Лайтсонг, усетил как гневът бавно надвива стъписването му.
— Не. — Жрецът поклати глава. — Всъщност сме новаци във всичко това. Не умеем да изтезаваме много добре и би отнело твърде много време да ги изтръгнем от теб така. Тези, които наистина умеят да изтезават, не са особено отзивчиви в момента. Никога не плащай на наемник, преди работата да е свършена.
Махна с ръка и другите жреци пуснаха трупа на Блашуивър на пода и тръгнаха към клетката на Ларимар.
— Не! — изкрещя Лайтсонг.
— Сериозни сме, Лайтсонг. Много, много сериозни. Знаем колко много държиш на върховния си жрец. Вече знаеш, че ще го убием, ако не направиш каквото ти казваме.
— Защо? За какво изобщо е всичко това? Богът крал, комуто служите, може да ни заповяда да поведем армиите, ако иска! Длъжни сме да го послушаме. Защо тези Заповедни фрази ви интересуват толкова?
Жреците измъкнаха Ларимар от клетката и го натиснаха на колене. Един опря нож на гърлото му.
— Червена пантера! — изрева Лайтсонг през сълзи. — Това е Заповедната фраза. Моля ви! Оставете го на мира.
Жрецът кимна на другите и те върнаха Ларимар в клетката му. Оставиха трупа на Блашуивър на пода, по очи в локвата кръв.
— Дано не си ни излъгал, Лайтсонг — каза главният жрец. — Не си играем игрички. Ще е жалко, ако разберем, че ти продължаваш да го правиш. — Поклати глава. — Не сме жестоки, Лайтсонг. Но работим за нещо много важно. Не злоупотребявай с търпението ни.
И си тръгна. Лайтсонг беше впил поглед в Блашуивър и се мъчеше да се убеди, че халюцинира или че тя се преструва, или че нещо изведнъж ще се промени и ще го накара да разбере, че всичко е било просто някаква ловка измама.
— Моля ви — зашепна той. — Моля ви, не…
54.
— Какво се говори по улиците, Тъфт? — попита Вивена и седна до просяка.
Той изсумтя, протегнал капата си към редките минувачи в ранното утро. Винаги идваше пръв на улицата сутрин.
— Какво ме интересува?
— Кажи де — подкани го Вивена. — Три пъти си ме изритвал оттук. Мисля, че ми дължиш нещо.
— На никой нищо не дължа — измърмори той и примижа с едното си око към един минувач. Другото беше празна дупка. Не носеше превръзка. — Особено пък на теб. Душеше тука като копой. Не беше истинска просякиня.
— Аз… — Вивена замълча. — Не бях копой, Тъфт. Просто помислих, че трябва да науча какво е.
— Кое?
— Да се живее сред вас — каза тя. — Допусках, че животът ви не е лесен. Но не можех да знам — истински да знам, — докато не опитам сама. Тъй че дойдох да поживея тук.
— Тъпо.
— Не е тъпо. Тъпите са тия, дето минават, без дори да помислят какво е да живее човек като вас. Може би ако знаеха, щяха да ти дадат нещо.
Бръкна в джоба си и извади една от цветните кърпи. Пусна я в шапката му.
— Нямам пари, но знам, че можеш да продадеш това.
Той изсумтя и я изгледа.
— За какви новини питаш?
— За вълнения — каза Вивена. — Нещо по-необичайно. Може би свързано с Пробуждащи.
— Иди до бордеите на Трети пристан — каза Тъфт. — Огледай съборетините покрай кея. Може би там ще намериш каквото търсиш.
През прозореца се процеди светлина.
„Съмна ли се вече?“, помисли Вашер. Все още висеше на китките си.
Знаеше какво да очаква от едно изтезание. Не беше новак за тези неща. Знаеше как да крещи, как да даде на мъчителя това, което иска. Знаеше как да не хаби силите си в твърде много съпротива.
Знаеше също, че всичко това едва ли ще му помогне. Как щеше да е след седмица изтезания? Кръвта капеше по гърдите му и цапаше гащите му. Десетки малки рани щипеха кожата му, срезове, напоени с лимонов сок.
Дент стоеше с гръб към него, по пода бяха хвърлени ножове с окървавени остриета.
— Не е толкова забавно, колкото си мислеше, че ще е, а, Дент? — подметна Вашер.
Дент не се обърна.
„Все още е запазил някаква добрина в себе си — помисли Вашер. — Дори след всичките тези години.