Сузеброн я погледна уплашено. Тя се остави да я поведат с Бога крал настрани, където към жреца с тримата войници се бяха стекли няколко слуги в кафяво. Нещо зашепна в ума й. Нещо… Лайтсонг й го беше казал.
„Не вдигай много вълни, докато не си готова да удариш. Изведнъж и изненадващо. Така трябва. Не да изглежда прекалено невинно — хората винаги са подозрителни към невинните. Номерът е да изглежда средно.
Средно.“
Беше добър съвет. Съвет, който навярно знаеха и други. И го разбираха. Тя погледна Сини пръсти, който вървеше до нея и я подканяше напред. Нервно както винаги.
„Боят — помисли си. — Няколко групи се бият кой да завладее стаята ми. Едната сила е на жреците. Втората — тази с Безжизнените — е на някой друг. А загадъчната трета страна?“
Някой в Т’Телир тласкаше кралството към война. Но кой щеше да спечели нещо от такова бедствие? Халандрен, която щеше да хвърли огромни средства, за да потуши бунтове, водейки битка, която щяха да спечелят… но вероятно на скъпа цена? Нямаше логика.
Кой щеше да спечели най-много, ако Халандрен и Идрис тръгнеха на война?
— Чакайте! — каза Сири и спря. Нещата изведнъж се наместиха.
— Съсъд? — попита Сини пръсти. Сузеброн сложи ръка на рамото й и я погледна объркано. „Защо биха се пожертвали жреците, ако се канят да убият Сузеброн? Защо биха ни оставили да тръгнем, защо биха ни оставили да избягаме, ако безопасността на Бога крал не е първата им грижа?“
Погледна Сини пръсти и видя, че става още по-неспокоен. Лицето му пребледня и тя разбра.
— Неприятно ли е, Сини пръсти? — попита го. — Ти си от Пан Кал, но всички просто приемат, че хората ви са от Халандрен. Народът на Пан Кал е бил първи тук, на тази земя, но тя ви е била отнета. Сега сте само поредната провинция, част от кралството на завоевателите ви. Искате да сте свободни, но народът ви няма своя военна сила. И ето ви. Не можете да воювате. Не можете да се освободите. Смятат ви за втора класа. И все пак, ако потисниците ви тръгнат на война, това би ви дало възможност. Шанс да се освободите от…
Той се обърна и побягна.
— Какво става, в името на Цветовете? — извика Трилидийс.
Сири не отвърна, а се обърна към Сузеброн.
— Прав беше. Трябваше да се доверим на жреците ти.
— Съсъд? — каза Трилидийс и тръгна към тях.
— Не можем да тръгнем натам — каза Сири. — Сини пръсти ни водеше в капан.
Висшият жрец отвори уста да отвърне, но тя го погледна твърдо и косата й стана тъмночервена от гняв. Сини пръсти я беше предал. Единственият човек, в когото беше вярвала, че ще им помогне.
— Тръгваме към предната порта тогава — каза Трилидийс и огледа жалката група жреци и ранени войници, останала с тях. — И се опитваме да си пробием път с бой.
Вивена лесно намери мястото, за което й бе споменал просякът. Сградата — порутено жилище — беше обкръжена от зяпачи въпреки ранния час. Хората говореха шепнешком за духове, смърт и призраци от морето. Тя спря до тях и се опита да види какво е привлякло вниманието им.
Пристанището беше вляво от нея, отсам него бяха бордеите, където живееха и пиеха работниците на кейовете — каре от съборетини, струпани нагъсто между складовете и доковете. Защо Вашер би дошъл тук? Нали искаше да отиде в Двора на боговете? Доколкото можеше да разбере, в сградата, около която се беше струпала тълпата, бе имало убийство. Хората шепнеха за духове и за Привиденията на Калад, но Вивена само поклати глава. Не търсеше точно това. Трябваше да…
„Вивена?“ Гласът беше смътен, но тя успя да го долови. И го позна.
— Нощна кръв? — прошепна тя.
„Вивена. Ела ме вземи.“
Тя потръпна. Искаше й се да се обърне и да побегне. Само при мисълта за меча й призляваше. Но нали Вашер беше взел Нощна кръв. Значи все пак беше дошла където трябва.
Зяпачите говореха за убийство. Вашер ли беше убитият?
Обзета от внезапна тревога, тя се провря през тълпата и тръгна от врата на врата. В бързината едва не пропусна тази, под която се виеше черен дим.
Вдиша дълбоко, бутна я и пристъпи вътре.
Стаята беше зле поддържана, подът — засипан с боклук, мебелите — похабени и разнебитени. На пода лежаха четири трупа. Нощна кръв стърчеше забит в гърдите на четвъртия — старец със сбръчкано лице, който лежеше на една страна с широко отворени оцъклени очи.
„Вивена! — възкликна възбудено Нощна кръв. — Намери ме! Толкова съм щастлив. Опитах се да ги накарам да ме занесат до Двора на боговете, но не тръгна добре. Той ме извади малко. Добре се справих, нали?“
Призля й и тя се смъкна на колене.
„Вивена? — попита Нощна кръв. — Добре се справих, нали? Вара Трилидийс ме хвърли в морето, но се измъкнах. Много съм доволен. Трябва да ми кажеш, че се справих добре.“