Тя не отвърна.
„О. Вашер май пострада. Трябва да го намерим.“
Вивена вдигна глава.
— Къде? — Не беше сигурна дали мечът изобщо може да я чуе.
„В двореца на Бога крал — каза Нощна кръв. — Отиде там, за да спаси сестра ти. Мисля, че той те харесва, макар да го отрича. Казва, че си досадна.“
Вивена примига.
— Сири? Отишъл е за Сири?
„Да, но Вара Трилидийс ни спря.“
— Кой е Вара Трилидийс? — попита Вивена намръщено.
„Ти го наричаш Дент. Той е брат на Шашара. Чудя се дали и тя е тук. Не съм сигурен защо ме хвърли във водата. Мислех, че ме харесва.“
— Вашер… — Тя тръсна глава, замаяна от влиянието на меча. Вашер беше пленен от Дент. Потръпна, щом си спомни гнева в гласа на Дент, когато бе споменал за Вашер. Стисна зъби, дръпна мръсното одеяло от грубото легло и го уви около Нощна кръв, за да не се налага да го докосва.
„А — каза Нощна кръв. — Всъщност нямаше нужда да правиш това. Накарах стареца да ме почисти, след като ме извади от водата.“
Без да му обръща внимание, тя го вдигна, преодоля лекото гадене, излезе и тръгна към Двора на боговете.
Лайтсонг седеше, забил поглед в каменния под. Вадичка от кръвта на Блашуивър се процеждаше в цепнатината между камъните.
— Ваша милост? — промълви тихо Ларимар. Беше се изправил до решетките между двете клетки.
Лайтсонг не отвърна.
— Ваша милост, съжалявам. Не трябваше да ви крещя.
— Каква полза от божествеността? — прошепна Лайтсонг.
Мълчание. Фенерите мигаха от двете страни на малкото подземие. Никой не беше изнесъл тялото на Блашуивър, макар че бяха оставили двама жреци и Безжизнен да пазят Лайтсонг. Все още им трябваше, ако се окажеше, че ги е излъгал за Заповедната фраза.
Не беше.
— Какво? — попита най-сетне Ларимар.
— Каква полза? — каза Лайтсонг. — Не сме богове. Боговете не умират така. Просто от едно рязване с нож.
— Съжалявам — промълви Ларимар. — Беше добра жена, дори сред боговете.
— Не беше богиня. Никой от нас не е. Онези сънища са лъжи, щом ме доведоха до това. Винаги съм знаел истината, но никой не обръща внимание на думите ми. Не трябва ли да слушат този, когото почитат? Особено ако им казва да не го почитат?
— Аз… — Ларимар сякаш бе загубил дар слово.
— Трябваше да са го разбрали — изсъска Лайтсонг. — Да са разбрали истината за мен! Идиот. Не бог, а писар. Тъп дребен писар, комуто са разрешили да се прави на бог няколко години! Страхливец.
— Не сте страхливец — каза Ларимар.
— Не можах да я спася. Нищо не можах да направя. Може би, ако бях по-храбър, щях да я подкрепя и да командвам армиите. Но се поколебах. И сега тя е мъртва.
Мълчание.
— Ти беше писар — заговори тихо Ларимар във влажния въздух. — И беше един от най-добрите хора, които съм познавал. И си ми брат.
Лайтсонг вдигна очи.
Ларимар се взираше през решетките в един от мигащите фенери, окачен на голата каменна стена.
— Аз бях жрец, още тогава. Работех в палата на Кайндуиндс Честния. Виждах как лъжеше, за да играе политическите си игри. Колкото повече стоях в онзи палат, толкова повече гаснеше вярата ми.
Помълча, след това продължи:
— А след това ти умря. Умря, спасявайки дъщеря ми. Тя е момичето, което виждаше в сънищата си, Лайтсонг. Описанието е съвършено. Беше любимата ти племенничка. Все още щеше да е, предполагам. Ако не беше… — Поклати глава. — Когато те намерихме мъртъв, изгубих надежда. Канех се да се оттегля от поста. Коленичих пред тялото ти и заплаках. И тогава Цветовете започнаха да блестят. Ти вдигна глава, тялото ти се преобрази, стана по-голямо, мускулите — по-силни.
Пак замълча за момент.
— Разбрах го в онзи миг. Разбрах, че щом човек като теб е избран да се завърне — човек, умрял, за да спаси друг, — значи Многоцветните тонове са истина. Виденията са истина. И боговете са истински. Ти върна вярата ми, Стенимар.
Погледна Лайтсонг в очите.
— Ти си бог. За мен поне. Все едно колко лесно може да бъдеш убит, колко Дъх имаш или как изглеждаш. Свързано е с този, който си, и с това, което значиш.
55.
— При портата има бой — каза плувналият в кръв войник. — Метежниците се бият помежду си. Бихме могли да… се измъкнем.
Обзе я плаха надежда. Най-сетне нещо като че ли тръгваше добре.
Трилидийс се извърна към Сири.
— Ако успеем да стигнем до града, хората ще се стекат около своя Бог крал. Там би трябвало да сме в безопасност.
— Откъде са намерили толкова много Безжизнени? — попита Сири.
Трилидийс поклати глава. Бяха спрели в една стая недалече от входа на двореца, готови на отчаян ход, но и несигурни. Пробивът през крепостната стена на Двора на боговете, останала от времето на Пан Кал, щеше да е труден.