Безжизнените нагазиха през труповете. Сузеброн избута Сири зад себе си с разтреперани ръце и заотстъпва към стената, с лице към плувналите в кръв чудовища.
Най-сетне Безжизнените спряха, а Сини пръсти ги заобиколи, погледна я и каза:
— Е, Съсъд, мисля, че отивахме някъде.
— Съжалявам, госпожице — каза стражът и вдигна ръка. — Всякакъв достъп до Двора на боговете е забранен.
— Това е неприемливо — заяви Вивена. — Трябва да докладвам на богинята Олмадър веднага! Не виждате ли колко Дъх имам? Не съм някоя, която можете да върнете!
Стражите останаха твърди. Бяха поне двайсет души на портите и спираха всеки, който се опиташе да влезе.
Вивена се поколеба. Каквото и да беше направил Вашер вътре, явно бе предизвикал голямо вълнение. Около дворцовия портал се трупаха хора, искаха отговори, питаха какво става.
„Мини отстрани — каза Нощна кръв. — Вашер никога не пита дали може да влезе. Просто влиза.“
Вивена погледна към платото. Около външната стена минаваше къса скална издатина. Докато стражите бяха толкова разсеяни от хората, които искаха да влязат…
Все още беше ранна сутрин и слънцето още не се беше показало над планините на изток. Горе на стената имаше стражи — жизненият й усет й го показа, — но тя се намираше под ъгъла на полезрението им. Може би щеше да успее да се промъкне покрай тях.
Изчака, докато мине един патрул, след което Пробуди едно от паната, украсяващи стената, и му Заповяда:
— Вдигни ме.
Платното се усука и се уви около нея. Вдигна я нагоре като мускулеста ръка, изви се и я пусна на върха на стената. Тя се огледа. Няколко стражи наблизо я сочеха.
„Не си по-добра в това от Вашер, — подхвърли Нощна кръв. — Изобщо не можете да се промъквате! Йестийл щеше да е много разочарован от теб.“
Тя изруга, Пробуди отново паното, накара го да я спусне в двора и затича по моравата.
„Дворецът — каза й Нощна кръв. — Иди там.“
Точно натам отиваше. Само че колкото по-дълго носеше Нощна кръв, толкова повече разбираше, че той казва каквото му хрумне. Беше като дете — говореше и задаваше въпроси без задръжки.
Предният вход на двореца беше добре пазен от група мъже, които не носеха униформи. „Той е там, вътре — каза Нощна кръв. — Усещам го. На третия етаж. Където бяхме преди.“
Образът, който натика в главата й, беше толкова натрапчив, че Вивена се намръщи. „Забележително е полезен като за зло оръжие на унищожение.“
„Не съм зъл — каза Нощна кръв, не като оправдание, а съвсем информативно. Все едно й напомняше нещо, което е забравила.
— Аз унищожавам зло. Мисля, че може би трябва да унищожим онези мъже отпред. Изглеждат зли. Трябва да ме извадиш.“
Кой знае защо, тя се съмняваше, че идеята е добра.
„Хайде“, подкани я Нощна кръв.
Войниците я сочеха. Тя погледна през рамо и видя други да тичат през моравата. „Аустре, прости ми“, помисли си, стисна зъби и хвърли Нощна кръв — както си беше увит в одеялото — към стражите пред зданието.
Те спряха. После, като един, впиха погледи в меча, който се изтъркаля от одеялото и сребърната ножница блесна на тревата. „Е, предполагам, че и това ще свърши работа“, подхвърли Нощна кръв с вече далечен глас.
Един от войниците вдигна меча, Вивена се втурна покрай тях. Не й обърнаха никакво внимание. Започнаха да се бият.
„Не мога да продължа натам“, каза си тя, щом погледна към предния вход. Нямаше смисъл да рискува през биещите се войници, така че затича покрай огромното здание.
Долните етажи бяха направени от стъпаловидни черни блокове, а над тях се извисяваше цитадела със стръмни стени. Имаше и прозорци. Дано да успееше да стигне до тях.
Раздвижи пръстите си и накара пискюлите на ръкавите й да се стегнат и отпуснат. След това скочи нагоре и Пробудените й гамаши я изхвърлиха на още няколко стъпки височина. Пресегна се, накара пискюлите да се вкопчат в ръба на един голям черен блок и се изкатери на него.
Мъжете долу ревяха и крещяха. Стражът, който беше докопал меча, отбиваше останалите и около него се вихреше струя черен дим. Пред очите й той заотстъпва навътре в двореца и другите войници го последваха.
„Толкова много зло“, измърмори Нощна кръв като жена, цъкаща с език, докато чисти паяжини от тавана.
Вивена се обърна, малко гузна, че беше дала меча на мъжете. Скочи нагоре и се издърпа на следващия блок.
„Надясно — каза отдалече Нощна кръв. — Онзи прозорец на третия етаж. Още два нагоре. Той е там…“
Вивена погледна нагоре. Все още имаше да изкачи доста блокове, а след това да стигне някак до прозореца, който беше цял етаж нагоре по стръмна стена. Като че ли имаше някакъв каменен декоративен фриз, който можеше да послужи за хващане, но се замая само при мисълта, че ще трябва да се изкатери по него.